Марк Лорънс - Императорът на тръните

Шепот на светлина стигна до мен през беззвездната нощ. Напоследък сънищата, в които ме въвличаше Катерин, бяха някак объркани, разфокусирани, сякаш самата тя също сънуваше. Понякога я виждах, понякога я докосвах, но никога двете едновременно. Случваше се да вървим по коридорите на Висок замък или на двореца в Стрела, полите на роклята ѝ се вееха, вървяхме оковани и свързани в мълчание, стените остаряваха и се ронеха край нас. Друг път усещах миризмата ѝ, прегръщах я, но бях сляп или виждах само гробовете на Першез.

Тази вечер обаче сънят дойде студен и ясен. Натрошен камънак хрущеше под стъпките ми, валеше дъжд силен, на откоси. Изкачвах се по склон, превит надве под напора на бурята. Пръстите ми опипваха слепешката някаква скала, стена пред мен. Владеех сетивата си, но не и действията, сякаш съм марионетка и друг държи конците ми.

— Що за урок е това, Катерин?

Тя никога не ми говореше. Така, както аз не ѝ се опъвах, така тя никога не ми говореше. В началото сънищата, които ми изпращаше, бяха изтъкани само от гняв и мъст. Все още носеха част от прежната си острота, но имах чувството, че напоследък Катерин експериментира, тренира таланта си — както мечоносец работи върху техниката си и включва нови удари в стария репертоар. Това изкуство го владееше Сагеус. Сега Катерин живееше отново под бащиния ми покрив и аз подозирах, че може да е заела мястото на поганеца, макар че дали като него плетеше тънка мрежа от влияние и побутваше неусетно Стоте по пътеката на Олидан Анкрат, или действаше самостоятелно, за себе си, не знаех.

Бурята утихна без предупреждение, вече не усещах вятъра, макар да чувах стенанията му зад себе си. Бях в някаква пещера. Минал бях през тясното устие на пещера. Клекнах и свалих раницата от раменете си. Бързо извадих огниво и прахан. Миг-два по-късно запалих походна лампа, която извадих от един джоб на раницата. Бих се възгордял с бързината си, само дето сръчните ръце, които държаха огнивото и създадоха пламък с него, не бяха мои. На светлината на лампата видях, че са неестествено бледи, като плът, която твърде дълго е стояла под вода, и дългопръсти. И моите пръсти са дълги, но тези приличаха на бели паяци, които пълзят в сенките на лампата.

Продължих напред, или по-скоро човекът, чиято кожа споделях, продължи напред и ме отнесе със себе си. Светлината на лампата се разля, но не срещна кажи-речи нищо, което да я отрази. Погледът ми следваше очите, през които гледах, чуждите очи, а те гледаха най-вече надолу, към скалния под, огладен от хиляди крака. Случваше се да хвърли поглед наляво и надясно и тогава зървах водопади от застинал камък и чудни галерии, където сталагмити се протягаха нагоре за среща със сталактити. Разбрах къде съм. Източният излаз на Призрачния. Бледият мъж се беше покатерил по Бегалото в мрака на бурята и беше влязъл в тунела през цепнатината, която се гушеше скрита високо в склона на долината.

Мъжът се движеше уверено. Макар да имаше много завои и отклонения към неведомия мрак под планината, не беше трудно да следваш правилния път, не се изискваха специални умения — достатъчно беше да вървиш по огладената пътека. Сънят беше точен в детайлите, черпеше плътност от собствените ми спомени. Побиха ме тръпки, мен, но не и бледия мъж. Ако Катерин се стремеше към акуратност, скоро от сянката щеше да се стрелне черна ръка, да сграбчи натрапника и да го притегли с нечовешка сила и милостива бързина към зейналата паст на трол. Надявах се да не усетя как черните зъби се впиват в месото ми, но имаше голяма вероятност да се случи тъкмо това. Тролската воня вече пареше ноздрите ми, усещах как яката на мъжа жули врата ми.

Ала той вървеше напред, а никаква ръка не се появи. Ако можех да затая дъх, сега бих го издишал бавно през зъби. За кратко сънят ме беше убедил, че наистина съм в излаза, но не; троловете на Горгот охраняваха подземните тунели към Призрачния, както и други тайни пътища към него.

Стигнахме до ръчно изсечените тунели, които свързваха замъка с естествените пещери. Мъжът спря недалеч от най-дълбоките изби на замъка. Съсирек от мрак висеше напред, поглъщаше светлината на лампата и не отразяваше нито лъч. Мъжът дълго стоя неподвижно, почти нечовешки застинал, без да трепне дори. Когато тръгна, го направи бързо; усещах хладната дръжка на нож в ръката му, но не виждах острието. Трол лежеше напреко на сечените камъни, проснат по очи с разперени крайници. Лицето на звяра се криеше сгушено в черния възел на рамото му. Изглеждаше мъртъв, но след по-внимателно вглеждане двамата с бледия мъж открихме, че гърбът му се повдига и спуска бавно с всеки дъх.