Марк Лорънс - Императорът на тръните

Когато войската ти надхвърля триста души — което си е малка армия според всякакви стандарти, — дори най-елементарните неща изискват дисциплина. Трябва да се изкопаят нужници, да се определи отбранителен периметър и да се направи график на постовите, конете да бъдат заведени на паша и водопой. Нищо общо с леснотията от детството ми, когато обикалях пътищата с малобройната си банда. Мащабът променя всичко.

Един капитан от гвардията ми донесе стол — походна разновидност, която се сгъваше и разгъваше при нужда, ъглите ѝ обковани с мед, за да издържат по-дълго несгодите на войната. Капитан Харан ме завари там, доволно отпуснат в удобния стол, с паница дивечова яхния в скута, храна от запасите на собствения ми замък, без съмнение. Златната гвардия по традиция си осигуряваше продоволствието пътьом — нещо като бандитлък, легализиран още в дните на империята.

— Дойде един свещеник. Иска да го приемеш — каза Харан. Помълчах подканящо дано се сети да добави едно „крал Йорг“. Капитаните на Златната гвардия се отнасят към Стоте с бегло пренебрежение и редовно се майтапят с титлите ни зад своите толкоз лъскави шлемове.

— Свещеник? Епископът на Ход може би? — попитах. Златната гвардия не питае уважение и към Римската църква, резултат от столетията жестоки вражди между императори и папи. За императорските лоялисти Виен беше свещеният град, а Рим — обикновено недоразумение.

— Да, епископ — отвърна Харан.

— Издава ги глупавата шапка — рекох. — Сър Кент, би ли довел отец Гомст при нас и нашата малка благочестива сбирка? Не ща да го подлагам на изпитание в компанията на гвардейците.

Облегнах се в стола си и надигнах каната бира, която ми бяха донесли, възгорчива напитка от пивоварните на Острайх. Райк глозгаше кокал от яхнията и зяпаше огъня. Повечето хора гледат огъня сякаш търсят отговори в мистерията на пламенния им танц. Райк просто му се звереше. Горгот се приближи и разтика останалите да седне край огъня. И той като мен долавяше нещичко в пламъците. Магията, която бях заел от Гог, ме напусна силом в деня, когато отблъснахме стрелянци от Призрачния. Но пък нито за миг не ми бе принадлежала напълно. Подозирам обаче, че Горгот беше намокрил ръцете си в стихията, в която Гог плуваше като рибка. Не беше заклет в огъня като момчето, но нещо от вълшебството течеше във вените му.

Грамло взе да ръкомаха и посочи владишката митра, която се люлееше над главите на гвардейците, подредили се на опашка пред голямата готварска шатра. След миг отец Гомст се появи, накипрен в пълната си епископска одежда. Подпираше се на кривак и влачеше крака, макар да не носеше повече години от Кепен, който можеше да изкачи на бегом планински връх преди слънцето да е стигнало най-високата си точка.

— Отче Гомст — рекох. Наричах го така, откакто изобщо можех да го наричам някак, и не смятах, че трябва да си променям навиците само защото той си е сменил шапката.

— Крал Йорг — поздрави той и сведе глава. Дъждът се засилваше.

— И какво води тук епископа на Ход във влажна вечер като тази, вместо да си седи на сухо и топло сред оброчните свещи на своята катедрала? — Гадно от моя страна, защото въпросната катедрала беше издигната само наполовина. Обичах да дразня стария Гомсти и не пропусках да го захапя, сякаш той още беше в клетката на пътя на мъртвите, където го бяхме открили преди години. Чичо ми се беше изхвърлил здравата с катедралния проект — един зле замислен и още по-зле изпълнен строителен план, заченат в годината, когато аз съм се изхлузил от майчината си утроба. Което на свой ред може да мине за зле обмислен план. Така или иначе, парите свършили. Катедралите не са евтини, дори в градче като Ход.

— Трябва да говоря с вас, кралю. По-добре тук, отколкото в града. — Гомст стоеше под дъжда, капки се стичаха по резбата на кривака му, лъскавите одежди бързо провисваха като дрипи.

— Я донесете стол бе — ревнах аз. — Не е редно божи човек да стои в калта. — После продължих с по-тих глас: — Казвай, отче.

Гомст седна бавно и взе да си наглася робите, подгъвът им бе целият в кал. Много по-нормално би било да дойде с един-двама свещеници и момче от църковния хор да му носи шлейфа, а ето че моят епископ седеше пред мен без свита, мокър от дъжда и видимо състарен.

— Имало време, когато моретата се надигнали, крал Йорг. — Стискаше тоягата си до побеляване, свел поглед към другата си ръка, която почиваше в скута му. Гомст никога не разказваше притчи. Той гълчеше или се мазнеше — според облеклото на събеседника си.