Марк Лорънс - Императорът на тръните

— Съветниците ви са готови за път, господарю. — Кент беше започнал да ми вика „господарю“ и това май го правеше щастлив.

— Трябваше да си подбереш умни глави, а не войници — каза Макин.

— А ти кого ще вземеш, лорд Макин? — Решил бях да го оставя сам да си избере съветника, който му се полагаше срещу единия му глас на Събора.

Той посочи през двора към един гърчав старец с кисело лице и червен плащ — вятърът го развяваше около него.

— Осер Гант. Шамбелан на покойния лорд Кеник. Когато ме попитат какво ще струва гласът ми, Осер е човекът, който най-добре ще прецени кое е важно за Кеник и кое не е.

Усмихнах се. Така де, нямаше начин да не се усмихна. Макин би го отрекъл с възмущение, но истината бе, че някаква прежна частичка от него копнееше лорд Макин да изиграе със стил новата си роля на един от Стоте. Дали щеше да управлява земята си по примера на моя баща, или по този на Орин от Стрела, още не беше ясно.

— Кеник е тресавище и тресавищата Кен се нуждаят най-вече от дървен материал. Хубави сухи дъски, така че копторите на калните ти селяни да не потъват твърде бързо. А въпросния дървен материал го получаваш от мен. Гледай съветникът ти да не го забрави.

Макин се закашля, сякаш беше вдишал част от подопечните си тресавища.

— А ти кого точно ще вземеш в ролята на съветници?

Изборът не ме беше затруднил. Кодин беше пътувал за последно, когато го свалиха на ръце от планината след битката за Призрачния. Повече нямаше да пътува. В двора имах изобилие от белобради старци, но съдържанието на главите под белите им коси не представляваше интерес за мен.

— Двама са пред очите ти — казах и кимнах към Кент и Рикард. — Райк и Грамло чакат отвън, Кепен и Горгот са с тях.

— За бога, Йорг! Не можеш да вземеш Райк! Отиваме в императорския дворец все пак! А Горгот? Той дори не те харесва.

Изтеглих меча си с гладко сияйно движение и стотици златни шлемове се обърнаха да проследят дъгата му. Задържах го високо, обръщах го насам-натам да уловя блясъка на слънцето.

— И преди съм бил на Събора, Макин. Знам им игричките. Тази година ще играем нова игра. Моята. И аз ще си заведа правилните фигури.

Няколкостотин конници вдигат много прах. Напуснахме Матераците под покрова на саван, който сами си бяхме изтъкали. Златната гвардия се точеше безкрайна по лъкатушната планинска пътека. Блясъкът им не оцеля дълго и когато най-после слязохме в равнината, всички бяхме еднакво сиви от прахта.

Двамата с Макин яздехме рамо до рамо. Тук някъде преди време бяхме срещнали принца на Стрела, отправил се към моите порти. Сега Макин изглеждаше по-стар, в черното на косата му се беше промъкнало желязо, бръчки на тревога разсичаха челото му. Докато кръстосвахме пътищата, Макин винаги изглеждаше щастлив. Откакто се сдобихме с богатство и замъци, вечно се тревожеше за нещо.

— Тя ще ти липсва ли? — попита Макин. Вече час яздехме мълчаливо, само копитата трещяха по камънака, а после изневиделица това. „Ще ти липсва ли?“

— Не знам. — Малката кралица ми беше станала скъпа на сърцето. Поискаше ли, можеше да ме възбуди, но пък мен повечето жени ме възбуждат, не съм придирчив. Но не горях за нея, не изпитвах онази изгаряща нужда да я виждам постоянно, да я имам. Наистина я харесвах, нещо повече — уважавах острия ѝ ум и тихата безпощадност на темперамента ѝ. Но не бях влюбен в нея, не изпитвах необяснимата и глупава любов, която ни помита, повлича ни с водите си и ни изхвърля на незнаен бряг.

— Не знаеш? — попита той.

— Е, и това ще се разбере, нали? — рекох.

Макин поклати глава.

— И ти не си поборник на голямата любов, лорд Макин — казах му. За шестте години, откакто владеехме Призрачния, не си беше взел жена, а ако имаше любовница или предпочитана курва, значи ги пазеше в тайна.

Той вдигна рамене.

— Изгубих се на пътя, Йорг. Онези години бяха черни за мен. Не съм достойна компания за достойна жена, жена, която бих пожелал.

— Какво? А аз съм, така ли? — Обърнах се на седлото да го погледна.

— Ти беше млад. Дете. Греховете не се лепят по детската кожа така, както се лепят за мъжката.

Мой ред беше да вдигна рамене. Изглеждал бе по-щастлив, когато убиваше и плячкосваше, отколкото сега, когато размишляваше над стореното под високите тавани на дворцовите зали. Може би му трябваше нещо ново, за което да се тревожи, така че да спре да се тревожи.

— Тя е добра жена, Йорг. И скоро ще ти роди дете. Мислиш ли изобщо за това?

— Ми не — рекох. — Изплъзнало се е от вниманието ми. — В действителност обаче тази мисъл постоянно изплуваше в съзнанието ми — наяве и нерядко насън дори. Идеята ми беше толкова чужда, че не съумявах да я подхвана удобно, и в този смисъл тя наистина ми се изплъзваше. Съзнавах, че скоро ще се появи врещящо бебе, но какво ще означава то за мен, какво ще е да съм баща… изплъзваше ми се. Кодин твърдеше, че щяло да стане по естествен начин, че чувството щяло да си дойде само. Инстинктът щял да ми каже какво да правя, било записано в кръвта ни. Може би наистина щеше да ме връхлети, както ни връхлита кихавица, когато смръкнем черен пипер. Но за момента нямах представа какво ще е, въображението ми беше безсилно.