Марк Лорънс: Императорът на тръните

Хамлар излезе на балкона. Държеше нещо, завито с копринена кърпа, нещо тънко и дълго, но не достатъчно дълго, за да е меч. Поднесе ми го с поклон. Служил бе на чичо ми двайсет години, но нито веднъж не ме погледна накриво, задето бях сложил край на предишната му служба. Дръпнах коприната.

— Пръчка? Мила моя, не трябваше. — Свих устни. Пръчката си беше хубава между другото. Не познах от какво дърво е.

Хамлар остави пръчката на малката маса между двата трона и се оттегли.

— Това е жезъл — каза Миана. — Направен е от lignum vitae , много здрава дървесина и толкова тежка, че потъва във вода.

— Пръчка, която може да ме удави…

Миана махна отново и Хамлар се върна с дебела книга от моята библиотека. Държеше я с две ръце пред себе си, отворена на страница с разделител от слонова кост.

— Тук пише, че лордът на Орлант е спечелил наследствено право да носи жезъла си на Събора — каза Миана и сложи пръст върху набедения параграф.

Взех жезъла с подновен интерес. Тежеше все едно е от желязо. Като крал на Ренарските планини, Стрела, Белпан, Конот, Нормарди, Орлант и сюзерен на Кеник, явно имах право да нося дървена пръчка там, където всичките ми колеги влизаха невъоръжени. И благодарение на моята малка кралица с розови бузки и лице на пакостлив дух пръчката ми щеше да е жезъл от желязно дърво, достатъчно здрава да размажа мозъка на човек с шлем.

— Благодаря ти — казах. Не си падам по сантиментални лиготии, а и двамата с нея се познавахме достатъчно добре — не беше нужно да се сополивя, та Миана да разбере, че съм харесал подаръка ѝ.

Замахнах експериментално с жезъла и станах от трона, изпълнен с внезапно вдъхновение.

— Ще се отбия при Кодин на излизане.

Сестрите, които се грижеха за Кодин, явно бяха очаквали появата ми. Вратата на покоите му беше широко отворена, капаците на прозорците — също, горяха ароматни пръчици. И въпреки това вонята от раната му бе почти непоносима. Скоро щяха да станат две години, откакто го улучи стрелата, ала раната още гноеше отворена под превръзките.

— Йорг. — Той ми махна от леглото си до прозореца. Лежеше, подпрян на няколко дебели възглавници, за да вижда двора и изпълнилата го гвардия.

— Кодин. — Старото чувство на неясна вина ме загърна отново.

— Сбогува ли се с нея?

— С Миана? Разбира се. Е…

— Тя ще роди детето ти, Йорг. Сама. Докато ти си далеч.

— Няма да е сама. Има безброй слугини и придворни дами. На половината не им знам имената. Дори физиономиите им бъркам. Имам чувството, че всеки ден се пръква някоя нова.

— Ти изигра своята роля в това, Йорг. Когато времето ѝ дойде, тя ще е сама и ще ѝ е още по-трудно. Поне се сбогувай като хората.

Само Кодин можеше да ми чете такива лекции.

— Казах ѝ… благодарих ѝ… — Показах му новата си пръчка. — За подаръка.

— Като приключиш тук, върни се при нея. И ѝ кажи каквото трябва.

Кимнах по онзи начин, който казва „може би“. Това явно му се стори достатъчно.

— Никога не ми омръзва да ги гледам тези момчета — каза той и обърна глава към грейналата кавалерия в двора.

— Явно много се упражняват. Но ще е по-добре, ако се упражняваха за война. Съвършеният контрол над коня е приятен за окото, но…

— Ами наслаждавай се на гледката тогава! — Поклати глава, опита се да скрие гримасата на болка и вдигна поглед към мен. — Какво мога да направя за теб, кралю мой?

— Обичайното — отвърнах. — Да ми дадеш съвет.

— Едва ли имаш нужда от съвета ми. Не съм бил във Виен, не съм се приближавал дори. Не знам нищо за Свещения град, нищо, което да ти помогне. Умен си, чел си много, това би трябвало да ти стигне. А и оцеля след последния Събор все пак.

Реагирах с мрачна усмивка на спомена.

— Може и да съм умен, старче, но ми е нужна твоята мъдрост. Знам, че си изчел цялата ми библиотека — носят ти книгите една по една. Разни хора идват да ти шушнат на ушенце клюки и слухове от целия свят. На какво да заложа във Виен? Къде да пусна седемте си гласа?

Приближих се по голите камъни на пода. Такъв беше Кодин — войник докрай. Без глезотии от сорта на килими и черги дори сега, когато не ставаше от леглото.

— Не ти трябва да знаеш премъдрото ми мнение, Йорг. Ако изобщо е такова. — Обърна се отново към прозореца. Светлината улови възрастта му, улови и бръчките, с които го беше белязала постоянната болка.

— Надявах се, че си си променил мнението — казах аз. Има трудни пътеки, има и най-трудни пътеки.

Вонята от раната му ме блъсна в носа. Развалата припка по петите ни от първия ден. Вонята на разложение просто ни напомня къде ще стигнем, без значение накъде сме тръгнали.