Марк Лорънс: Императорът на тръните

— Надигат се — каза серисът.

— Мъртвите? — попита Кай, изтръпнал от стар страх.

— По-лошо. — Кратка дума, а значеше толкова много.

— Личите? — Кай се огледа, но не виждаше нищо. „Личите излизат само по тъмно.“

— Надигат се — повтори серисът.

— Колко са? — „Нека не са всичките седем! Моля те, не казвай, че са всичките седем!“

— Много. Като дъжда. — Серисът си тръгна. Мъглата, от която запридаше тялото си, се разля без форма. Кай никога не беше виждал серис да се разпада така. — Направѝ една сянка. — Гласът увисна във въздуха.

Зрението на Кай се стрелна към земята. Той се гмурна към Пръста. Сула стоеше при върха му, на самия край, бяла точица, която се уголемяваше бързо. Зрението се вля в тялото, толкова ударно, че го събори на колене. Кай се надигна, огледа се сънено, после хукна към Сула. Стигна до нея за по-малко от минута и се преви на две, останал без дъх.

— Много се забави — каза тя. — Реших, че съвсем си забравил за мен, Кай Самърсън.

— Ще ми простите ли, милейди? — изхъхри той, а после се ухили. Красотата ѝ бавно изтласкваше паниката. Изведнъж всичко му се стори глупаво. Не беше съзрял нищо тревожно, а бе гледал отвисоко все пак.

Нацупената муцунка на Сула се усмихна, слънцето посегна да огрее лицето ѝ и Кай съвсем забрави за предупреждението на сериса. „Личите пътуват нощем.“ Хвана ръцете ѝ и тя пристъпи към него. Миришеше на цветя. Гърдите ѝ, така меки, се притиснаха в него и от това сърцето му прескочи. Виждаше единствено очите и устните ѝ. Преплете пръстите на едната си ръка с нейните, а другата плъзна по шията ѝ да усети пулсиращата топлина.

— Не трябва да стоиш толкова близо до ръба — каза той, макар отново да беше останал без дъх. Само на метър зад нея ръбът на Пръста пропадаше в дълбока бездна, скалата се спускаше отвесно към тресавището.

— Все едно слушам татко. — Сула се притисна в него. — Забрани ми да излизам с теб, представяш ли си? Кай Самърсън е боклук с ниско потекло, така рече. Нареди ми да кротувам в града, в Морл, докато той си свърши работата.

— Какво? — Кай пусна ръцете ѝ. — Нали каза, че се е съгласил.

Сула се изкиска и рече с дебел, уж мъжки глас:

— Не ща дъщеря ми да се шляе с капитан на Вардияните! — Засмя се и продължи със своя си глас: — Според татко на теб ти се носи „славата“.

На Кай определено му се носеше славата, а човек като Мерик Уайнленд можеше значително да му вгорчи живота.

— Виж, Сула, по-добре да тръгваме. Може би идват неприятности.

Бръчици на тревога прерязаха съвършеното ѝ чело.

— Неприятности?

— Не те доведох тук случайно — каза Кай.

Други момичета биха се изчервили, но Сула се усмихна.

— Не затова — каза Кай. — Е, и затова, но… Днес беше мой ред да проверя района. Да хвърля око на тресавището.

— Гледах от ръба, докато те нямаше. Долу няма нищо! — Сула се извърна и обхвана с жест зеления безкрай на блатото. И тогава го видя. — Какво е онова там?

Напряко на Тръстиковото море, открай докрай, се надигаше мъгла. Бели валма, разстилащи се от изток на запад, окървавени от лъчите на залязващото слънце.

— Идват — пророни Кай. Гърлото му се беше затъкнало. Овладя се с мъка, дори се постара да се усмихне самоуверено. Уви, успя да докара единствено гримаса. — Сула, няма време. Трябва да докладвам във форт Арал. Ще прехвърлим заедно Мекстените и ще те оставя при Червените скали. Там ще си в безопасност. Ще стигнеш до Морл с фургон.

Стреличките долетяха почти безшумно, все едно някой духа свещ. Няколко свещи всъщност, духнати бързо една след друга. Три се забиха почти една до друга малко под дясната мишница на Сула. Три тънки черни стрелички върху бялото на роклята ѝ. Кай усети лека болка отстрани на врата си, все едно го е ухапала конска муха.

Блатните духове се изляха през ръба на Пръста. Приличаха на паяци — сиви, тихи и бързи. Кай измъкна късия си меч от ножницата. Мечът натежа като олово в ръката му. Изтръпването стигна до пръстите му и той го изпусна.

„Иде буря.“

Предадох братчето си. Висях в шипките, докато той умираше, и оттогава, от онази нощ, светът е друг, сбъркан, крив. Не можах да му помогна и макар оттогава да съм губил много братя, първата болка така и не намаля. Най-доброто от мен все още виси там, в тръните. Животът може да ти отнеме най-ценното, най-важното, да го изтръгне от теб парче по парче, да те остави празен, разорен от годините. Всеки си има своите тръни, вътре в себе си, надълбоко, като костите. Белезите на шипката още са тук, по кожата ми, калиграфия на насилието, послание, написано с кръв, което не ще преведа до края на дните си.