Марк Лорънс - Императорът на тръните

Кай стоеше пред древния камък, грубо издялан монолит, изправен в дните, когато хората не знаели друго освен дърво, скала и лов. А може да са знаели и повече, защото камъкът стърчеше на особено място, място на видения. Място, където воалите изтъняваха, вдигаха се и тайни се разкриваха. Място, където небето висеше малко по-ниско и заклетите в него можеха по-лесно да го докоснат.

Местните наричаха скалния нос Пръста, което, ако питаха Кай, беше колкото тъпо, толкова и правилно. И ако приемем, че носът е пръст, то древният камък стърчеше от кокалчето му. Тук пръстът беше широк шейсетина метра и с още толкова пропадаше по краищата си към тресавището долу; стените му бяха насечени от груби скални стъпала.

Кай си пое дълбоко дъх. Студеният въздух изпълни дробовете му, влагата зарази кръвта му и забави сърцето, слухът му долови високия тъжен глас на древния камък. Глас, който беше не толкова звук, колкото спомен за звук. Зрението му се извиси с цената на мимолетна болка. Фокусът на възприятията му се изстреля към небето, а плътта остана край монолита. Сега Кай гледаше надолу от грейналата долина между два гигантски неспокойни облака, виждаше себе си като точица върху Пръста, а самият нос беше тънко парче суша, щръкнало в безкрайната шир на Тръстиковото море. От това разстояние река Рил приличаше на сребърна панделка, лъкатушеща към Стъкленото езеро.

Кай се издигна още. Земята пропадаше, все по-абстрактна с всеки замах на мислените му криле. Мъглите се завихриха, облаците го приласкаха в хладни обятия.

„И смъртта ли е такава? Студена белота без край?“

Устоя на облачния зов и отново намери слънцето. Заклетите в небето лесно се губеха в небесния безкрай. Мнозина се губеха за толкова дълго, че плътта им умираше, а те оставаха да скитат вечно във висините. Ала някъде в сърцевината си Кай имаше ядка от себичност, здрава връзка с живота. Не го беше срам да го признае. Познаваше себе си добре. Знаеше за онази стара жилка алчност в сърцето си, за неспособността си да махне щедро с ръка. Недъг може би, но в този случай ценен актив, който да го опази цял.

Летеше над облаците, така сияйни в мекотата си, провираше се между кулите им. Един серис се откъсна от алабастровите кули, почти невидим дори за неговото зрение, източеният му силует се появяваше и изчезваше отново, трийсет метра дълъг и по-дебел от човешка снага. Кай му извика. Облачната змия се нави около себе си. Описваше лениви кръгове и с всеки кръг се приближаваше.

— Здравей, приятелю — поздрави го Кай. Стотина сериса, ако не и повече, се сбираха около гръмотевичните облаци, дойдеха ли големите бури, но всеки серис знаеше всичко, което знаеха другарите му, затова Кай ги възприемаше като един. Може би серисите бяха отломки от заклети в небето, от онези заклети, които бяха забравили себе си, забравили бяха всичко освен да танцуват сред облаците. Или пък бяха тук от зората на времето, не се раждаха и не умираха.

Серисът втренчи в Кай студеното синьо зарево на очите си. Допирът до съзнанието му вледеняваше, но не изведнъж, а кротко някак, интригуващо.

— Пак ли жената?

— Винаги жената.

Кай се загледа в светлината по облаците. Архитектурни облаци, готови да ги оформи Бог, глина, от която да издигне катедрали и кули, чудовища… Стана му забавно — серисът смяташе, че Кай винаги води едно и също момиче на Пръста.

„Може би серисът си мисли, че има само една жена, един мъж и много тела.“

Серисът се уви около Кай като тирбушон, сякаш Кай беше там наистина, обгърна го в намотките си като в какавида.

— Искаш да хвърляш само една сянка?

Кай се усмихна. Серисът мислеше за любовта на хората като за облаци, които се събират, понякога само се докосват леко, друг път се сливат в буря или потъват един в друг — и хвърлят една сянка.

— Да, само една сянка — отвърна Кай и се изненада от жегата в гласа си. Искаше да има онова, което имаше серисът. Не просто въргаляне в треволяка. Този път — не.

— Направи го. — Гласът на сериса говореше под кожата му, макар Кай да я беше оставил долу, в ниското.

— Да го направя? Не е толкова лесно.

— Не го искаш? — Серисът потръпна, сякаш вълнички се разляха по снагата му. Кай знаеше, че така създанието се смее.

— О, искам го. — „Достатъчно е да влезе в стаята и пламвам. А как ухае! Затварям очи и съм в Градините на Бетда.“

— Иде буря. — Тъга прошари гласа на сериса.

Кай вдигна мислено вежда. Не беше забелязал буря да къкри в простора.