Марк Лорънс - Императорът на тръните

— Гласувай с баща си. Помири се с него.

Доброто лекарство често е гадно на вкус, но някои хапове са толкова горчиви, че не можеш да ги преглътнеш. Замълчах, та гневът да се отлее от гласа ми.

— Едва се удържам да не поведа войските си към Анкрат и да го затрия от лицето на земята. Щом е толкова трудно да стоя на крачка от открита война… как да сключа мир?

— Двамата си приличате. Да, баща ти е по-студен, по-суров и не толкова амбициозен, но сте паднали от едно дърво и са ви оформили еднакви бесове.

Единствен Кодин можеше да ми каже в лицето, че съм син на баща си, и да оцелее. Само човек, който вече е умрял веднъж в моя служба и продължава да ми служи, гниейки в леглото, само такъв човек можеше да ми каже тази истина.

— Нямам нужда от него.

— Онзи твой призрак, Строителят, той не ти ли каза, че само двама Анкрати заедно ще сложат край на скритите ръце и тяхната власт? Мисли, Йорг! Сагеус насъска чичо ти срещу теб. Искаше ви мъртви, теб и брат ти. А когато този му план не успя, направи и невъзможното да забие клин между теб и баща ти. А какво е в състояние да сложи край на машинациите им? Да прекърши властта на Сагеус, Мълчаливата сестра, Скилфар и другите от котилото им? Мирът! Император на трона. Един човек начело. Двама Анкрати! Мислиш, че баща ти е лентяйствал през всичките тези години — годините, в които ти растеше, и годините преди това? Може и да не е амбициозен като теб, но не го подценявай. Олидан има влияние в много кралски дворове. Може би няма приятели, но мнозина са му верни, било от уважение, било от страх. Олидан знае тайни.

— И аз знам тайни. — Сред тях и такива, които предпочитах да не знам.

— Стоте няма да последват сина, докато бащата още е на сцената.

— Значи трябва да го отстраня.

— Баща ти пое по този път. И това само те направи по-силен.

— Но на финала се поколеба. — Сведох поглед към ръката си. Спомних си я червена, върху гърдите ми. Моята кръв, ножът на баща ми. — Поколеба се. Аз няма да го направя.

Ако наистина сънният вещер беше забил клина помежду ни, значи се беше справил добре. Не ми беше по силите да простя на баща си. Съмнявах се, че и той би имал силите да приеме прошката ми.

— Скритите ръце може и да си мислят, че двама Анкрати ще сложат край на властта им — продължих. — Аз обаче мисля, че и един ще стигне. Един стигна за Корион. И за Сагеус. Ще стигне за всичките, ако се опитат да ме спрат. А и знаеш колко високо мнение имам за пророчествата.

Кодин въздъхна.

— Харан те чака. Чу съвета ми. Отнеси го със себе си. Няма да те забави по пътя.

Капитаните на войската ми, благородници от Ренарските планини, дузина лордове, дошли с една или друга молба от различни кьошета на седемте кралства, и десетки други навлеци ме чакаха в преддверието. Времето, когато можех просто да се изнижа… се беше изнизало. Вдигнах ръка да поздравя навалицата.

— Господа, воини от моя дом, потеглям за Събора. Бъдете сигурни, че ще отнеса там интересите ви заедно със своите и ще ги представя с характерната си смесица от такт и дипломатичност.

Това предизвика тих смях. Мнозина бяха платили тежък данък, за да превзема аз своето ъгълче от империята, затова се чувствах длъжен да изнеса представление на дворяните си, а и не ми костваше нищо. Освен това интересите им съвпадаха с моите, така че не се налагаше да лъжа.

Видях капитан Мартен в тълпата и му дадох знак. Беше висок и обрулен от стихиите, и помен не беше останал от фермера в него. „Капитан“ беше най-високият чин, който давах на воините си, но Мартен определено заслужаваше нещо повече, защото неведнъж беше предвождал хиляди от мое име.

— Грижи се за нея, Мартен. Грижи се и за двамата. — Сложих ръка на рамото му. Нямаше нужда да казвам друго.

Излязох на двора заедно с двамина от придворните си рицари, сър Кент и сър Рикард. Пролетният ветрец напразно се силеше да издуха вонята на конска пот, а табунът от над триста коне енергично се стараеше да натори обилно двора ми. Установил съм, че кавалерията е най-приятна за носа от разстояние.

Макин провря коня си през редиците и спря пред нас.

— Да доживееш още много рождени дни, крал Йорг!

— Ще видим — рекох. Уютът започваше да ми идва в повече. Щастливи физиономии по балконите, начело с малката ми кралица. На двора — поздравления за рождения ден и златен ескорт. Удобствата и мирът, когато са в прекомерни дози, могат да те задавят и убият толкова сигурно, колкото и въже на врата.

Макин вдигна вежда, но не каза нищо, все така ухилен.