Марк Лорънс - Императорът на тръните

— Сигурно ще си добър баща — каза Макин.

— Не. — Без значение дали проумеех по някакво чудо за какво иде реч, или не, щях да съм лош баща. Оказал се бях недостоен за брат си, щях отвъд всяко съмнение да излъжа очакванията и на сина си. По някакъв начин проклятието, което Олидан Анкрат ми беше предал и което навярно е получил в наследство от собствения си баща, щеше да легне и върху моето дете.

Макин стисна устни и прояви такта или благоразумието да си замълчи.

Ренарските планини рядко полягат на хълбок достатъчно дълго, за да се заравни терен за ниви, но близо до границата с Анкрат земята се кротва в парцели обработваема площ и отваря място за що-годе голям град. Град Ход, моята столица. Виждах петното му на хоризонта.

— Ще спрем тук — казах.

Макин се наведе от седлото да предаде нареждането на сър Рикард и той развя знамето ми на пиката си.

— Можем да стигнем до Ход — каза Макин. — Най-много час-два след заник слънце ще сме там.

— Твърди легла, ухилени подмазвачи от градската управа и бълхи. — Смъкнах се от седлото на Барт. — Предпочитам да спя в палатка.

Горгот седна на земята. Мъжете от гвардията се щураха наоколо, връзваха конете, подготвяха вечерята, разпъваха шатрите си, всяка достатъчно голяма за шестима, с по две панделки на върха на централната подпора — черното и златното на императора. Кепен и Грамло метнаха дисагите си до левкротата и седнаха отгоре им да поиграят на зарове.

— Поне да минем през града утре, Йорг. — Макин върза торба със зоб около врата на коня си и се обърна да ме погледне. — Хората ще се радват да позяпат Златната гвардия. Можеш поне с това да им угодиш.

Свих рамене.

— Трябва да са доволни, че оставих двора си в планините. Или са забравили, че в Стрела имам дворец , по-голям от целия им град?

Макин задържа погледа ми.

— Понякога ми се струва, че ти си го забравил, Йорг.

Обърнах му гръб, клекнах до Грамло и Кепен и се загледах в заровете. Бедрата ме боляха — знак, че твърде дълго съм се задържал на трона, в леглото и в банкетната зала. Макин беше прав. Трябваше по-често да навестявам седемте си кралства, ако не за друго, то поне за да хвана отново пътя и да си опресня уроците, които бях научил на него.

— Копеленце гадно! — изграчи Кепен и плю. И петте зара на Грамло се бяха спрели на шестици. Кепен бръкна в кесията си, после плю пак и я метна в краката на Грамло. Поклатих глава. Такъв късмет заради някаква си пълна кесия. Истинско прахосничество.

— Пести си късмета, брат Грамло. Може да ти потрябва по-натам. — Станах и едва не изпсувах заради болката в краката.

Не пожелах да живея в двореца, който принц Орин беше построил за Катерин. Прекарах няколко седмици там, след като си подсигурихме лоялността на оцелелите стрелянски лордове. Дворецът ми напомняше за Орин — едновременно строг и великолепен, с високи аркади и бели каменни колони, копие на руините в Маседон, където Александър е израснал до своето величие. Дрънчах из безбройните му стаи в компанията на братята, докато капитаните ми планираха как да приключат битките по многото фронтове, които Орин беше отворил, преди да умре. Дворецът изглеждаше празен въпреки многобройната си прислуга, стотици непознати за мен мъже и жени. Накрая с радост тръгнах към нормардийския фронт, нищо че тази кампания се оказа най-кървавата от всички през онази пролет.

Щом животът в Призрачния ме беше разглезил толкова, че да се скапя от един ден на седлото, толкова по-добре, че не бях останал в онзи дворец. Предпочитам планините пред равнините, предпочитам воя на вятъра покрай снежните върхове пред смрадливия бриз, който приижда откъм Тихото море и носи вонята на Удавените острови. Освен това в Анкрат и Ренар кръвната ми линия е най-силна. Може и да не копнея за топлината на семейното огнище, но в трудни времена е по-добре поданиците да те следват по навик, а не пришпорвани от скорошен страх.

Смрачаваше се, заваля кротък дъжд. Придърпах плаща около себе си и тръгнах към един от лагерните огньове.

— Палатка за краля! — ревна сър Рикард и сграбчи за ръкава един минаващ наблизо гвардеец.

— Малко дъжд няма да ме разтопи — казах му аз. Добре въртеше меча моят Рикард, беше смел мъж, но новият чин го беше главозамаял и все по-често го чувах да реве.

Да седя край огъня сред врявата на войниците ми допадаше повече, отколкото да зяпам ветреещото се платнище на палатката и да се чудя какво ли ме дебне отвън. Гледах как гвардейците стъкмяват лагера си и вдишвах чудния аромат на яхнията в големите казани.