Марк Лорънс - Императорът на тръните

— Моретата се надигат всеки ден, отче Гомст — рекох аз. — Луната тегли дълбоките води, както тегли женската кръв. — Знаех, че говори за Потопа, но го дразнех по навик.

— Преди незнаен чет години моретата били по-плитки, било време, когато Удавените острови били едно, земята на Бретан, а Нивгашната земя захранвала империя, преди Тихото море да я открадне. Но водите се надигнали и удавили стотици градове.

— И според теб океаните се готвят да отхапят още? — Ухилих се и протегнах ръка под дъжда. — Ще вали четирийсет дни и нощи, така ли?

— Да не сте имали видение? — чу се въпрос, изхъхрен от опърлени дробове. Кент Червения се беше примъкнал и клечеше до стола на Гомст. Откакто бе оцелял в преизподнята на Призрачния, Кент беше развил тежка форма на набожност.

— Значи добре съм направил, че избрах Планините за свой двор — казах аз. — Току-виж Ренар се превърнал в най-богатото островно кралство на новия свят.

Сър Рикард се засмя на думите ми. Но той се смееше и на най-тъпите ми шеги. Макин изкриви устни в усмивка. На неговата реакция се доверявах повече.

— Говоря за различно надигане, за една по-тъмна вълна — каза Гомст. Явно твърдо беше решил да се прави на пророк. — Вестта приижда от всички манастири, от Стрела, Белпан, Нормарди, от студения север и от Пристанищните кралства. Най-набожните монахини го сънуват. Отшелници напускат пещерите си и разказват за онова, което им носи нощта. Икони кървят като свидетелство за истината. Мъртвия крал готви кампания. Черни кораби чакат на котва. Гробовете се изпразват.

— И преди сме се сражавали с мъртви. И сме печелили. — Дъждът изведнъж ми се стори студен.

— Мъртвия крал е надвил и последните бретански лордове. Островите вече са негови. Има флотилия, която е готова да опъне платна. Най-благочестивите сред нас виждат черна вълна да се надига. — Гомст най-сетне вдигна очи да ме погледне.

— А ти видял ли си го, Гомст? — попитах аз.

— Аз не съм сред най-благочестивите.

Това ме убеди, че ако не друго, поне сам си вярва и наистина го е страх. Познавах Гомст като безделник и похотливец, който цени собствените си удобства и има вкус към витиевато празнословие. В този смисъл при него откровеността тежеше повече, отколкото при друг.

— Ще дойдеш с мен на Събора. И ще поставиш този въпрос пред Стоте.

Това го накара да зяпне, пръски дъжд се разхвърчаха от устата му.

— Аз… не ми е мястото там.

— Ще дойдеш в ролята на мой съветник — уведомих го. — Сър Рикард ще ти отстъпи мястото си.

Станах и тръснах мократа си коса.

— Проклет дъжд. Харан! Заведи ме в шатрата ми. Сър Кент, Рикард, изпратете епископа до църквата му. Не искам разни призраци и таласъми да го тормозят по обратния път.

Капитан Харан бе чакал край съседния огън и се надигна да ме заведе в кралската шатра — по-голяма от другите, с кожени постелки на пода и множество възглавнички в черно и златно. Макин влезе след мен и се отърси от дъжда като куче, нищо че му бяха приготвили лична шатра в качеството му на барон Кеник. Размърдах рамене и плащът ми се свлече с влажен звук, натежал от дъжда.

— Гомст се погрижи за сладките ни сънища тази нощ — казах аз, докато се оглеждах. Сандък с провизии клечеше вляво от мен, срещу него — походен умивалник. Сребърни лампи с бездимно масло осветяваха леглото, сглобено от резбовани дървени елементи, които поне дузина гвардейци мъкнеха със себе си през деня.

— Нямам аз вяра на сънищата. — Макин захвърли плаща си и отново се отърси като мокро куче. — Нито на епископа.

На изящна масичка до леглото беше подреден шах — дъска от бял и черен мрамор, фигурките сребърни, половината инкрустирани със смарагди, другата половина с рубини.

— Шатрите на гвардията са по-разкошни от собствените ми покои в Призрачния — казах аз.

Макин килна глава и повтори:

— Нямам вяра на сънища.

— Жените в Ход не носят синьо. — Заех се с катарамите на нагръдника си. Бих могъл да използвам някое момче от прислугата за тази цел, но слугите са болест, която води до инвалидност.

— Кога стана специалист по модата? — Макин се занимаваше със своята броня и продължаваше да капе по пода.

— Цените на калая са скочили четири пъти, откакто седнах на чичовия си трон.

Макин се ухили.

— Да нямаш гост, който е влязъл, без да го видя? Защото очевидно не говориш на мен.

— Онзи твой човек, Осер Гант ли беше? Той би ме разбрал. — Зарязах парчетата от бронята си на пода. Погледът ми току се връщаше към шахматната дъска. И при предишното ми пътуване към Събора оставяха шахматна дъска в шатрата ми. Всяка вечер я заварвах там. Сякаш ако не си любител на шаха, не можеш да претендираш за трона.