Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Аз твоя приятелка ли съм? - попита го Фаедра по-късно, докато лежаха заедно на широкото й легло. Главата й почиваше на рамото му, а бедрото й бе обвито около неговото.

- Сега и завинаги, Фаедра.

- Дори като остарея и погрознея?

Той погали косата и.

- Какво искаш да чуеш?

- Истината. Искам истината.

Той се надвеси над нея и я целуна по челото.

- Аз не давам приятелството си току-така и то не зависи от младост и красота. Ако и двамата доживеем да станем стари и грозни, аз все така ще бъда твой приятел.

Тя въздъхна.

- Страх ме е, Хеликаон. Старостта ме плаши, плаши ме и мисълта, че ще те убият или ще се измориш от мен. Страх ме е, че ще стана като майката на Фия. Навремето избрах този живот и той ми донесе богатство и сигурност. Сега се чудя дали изборът ми е бил правилен. Мислиш ли, че щях да съм щастлива, ако се бях омъжила за земеделец или рибар и му бях отгледала деца?

- Не мога да ти отговоря. Всеки ден правим избори, някой добри, други - лоши. И ако сме достатъчно силни, живеем с последствията. Ако трябва да съм искрен, не съм съвсем сигурен какво точно имат предвид хората, когато говорят за щастие. Има момента на радост и смях в уюта на приятелството, но трайно щастие? Ако такова нещо съществува, аз не съм го открил.

- Може би то идва само когато си влюбен - предположи тя.

- Ти била ли си някога?

- Не - излъга Фаедра.

- Нито пък аз - отвърна Хеликаон и простичките думи се забиха в сърцето й като кинжал.

- Колко тъжна двойка сме - каза и се насили да се усмихне, докато прокарваше ръка надолу по плоския му корем. Ах! - добави после с престорена изненада. - Ето, че сред нас има някой, който не изглежда тъжен. Всъщност май е неистово щастлив.

Хеликаон се засмя.

- Ти често му влияеш по този начин.

Той хвана китката и, и я вдигна над себе си. После я притегли надолу и я целуна пламенно.

БУРИТЕ ОТ ПОСЛЕДНИТЕ ДВА ДНИ СЕ СТОПЯВАХА на запад и небето бе чисто и синьо, а морето - спокойно, докато Спирос направляваше лодката и пътника й към големия кораб. След цяла сутрин превозване на моряци към „Ксантос”, сега чувстваше умора. Обичаше да казва на хората, че на осем-десет години е все така силен, както и преди, но това не беше вярно. Ръцете и раменете го боляха, а сърцето му биеше учестено, докато се напрягаше над греблата.

Един мъж остарява тогава, когато вече не може да работи. Тази простачка философия поддържаше Спирос бодър и всяка сутрин, когато се събудеше, той приветстваше новия ден с усмивка. Излизаше навън и вадеше вода от кладенеца, гледаше отражението си в кофата и казваше:

- Радвам се да те видя, Спирос.

Той погледна към младия мъж, който седеше притихнал на кърмата. Косата му бе дълга и тъмна, придържана от кожена лента. Гърдите му бяха голи, носеше обикновена пола и сандали. Тялото му бе стройно и мускулесто, очите - яркосини като лятното небе. Спирос не го беше виждал преди и предположи, че е чужденец, може би от Крит или другите острови.

- Нов гребец ли си? - попита го той. Пътникът не отговори, но се усмихна. - Цяла седмица превозвам хора като теб. Местните не пътуват на Кораба на смъртта. Така наричаме „Ксантос” - добави след малко. - Само идиоти и странници. Без да се обиждаш.

Гласът на пътника бе дълбок, а акцентът му доказа теорията на Спирос:

- Но пък е толкова красив - каза той дружелюбно. - А корабостроителят твърди, че е и здрав.

- Аха, наистина става за гледане - отвърна Спирос. - Ужасно е красив. - После се изкикоти. - Но аз не бих повярвал на думите на Лудия от Милет. Братовчед ми работа на кораба, знаеш ли? Каза, че Калкеус се мотаел наоколо и си говорел сам. Понякога дори се удрял по главата.

- Виждал съм го да го прави - съгласи се мъжът.

Спирос се умълча, леко раздразнен. Човекът бе млад и очевидно не знаеше, че морските богове не обичат големи кораби. Преди двадесет години старият лодкар видя как един точно такъв кораб отплува от залива. Галерата направи две пътувания без инцидент, а после изчезна в една буря. Само един човек оцеля, изхвърлен на брега в източната част на континента. Историята му се предаваше сред моряците години наред от уста на уста. Голямата мачта се строшила на две и корабът се разпаднал за няколко удара на сърцето. Спирос мислеше да разкаже тази случка на младия гребец, но се отказа. Какъв смисъл имаше? Мъжът трябваше да спечели двадесетте си медника и нямаше да се откаже точно сега.

Лодкарят продължи да гребе, а болката в долната част на гърба му се усили. Това бе двадесетото му пътуване до „Ксантос” от пукването на зората насам.