Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Египтяните не са свикнали на работа в галери, Вол - отбеляза Хеликаон.

- Този е - отвърна Зидантас. - Силен е. Сърцето му е като дъб. Никога няма да отстъпи.

По палубата се понесе лек вятър. Хеликаон отиде до десния парапет и видя, че много от по-малките лодки вече се оттегляха към брега. Товареха се последните стоки. Близо до себе си видя най-младия член на екипажа си, момчето Ксандер, което седеше тихо и чакаше заповеди. Още едно дете на мъката, помисли си Хеликаон.

Точно преди зазоряване същата сутрин, докато се готвеше за тръгване, Фаедра дойде при него.

- Трябва да видиш това - каза тя и го заведе до спалнята, отделена за болната жена. Детето Фия имаше своя стая, но през нощта се бе промъкнало, за да бъде с майка си. Сега двете спяха дълбоко. Ръката на момиченцето бе преметната покровителствено през гърдите на жената.

- Благодаря ти, че ги прие - каза той, когато Фаедра тихо затвори вратата.

- Ти ми даде всичко това, Хеликаон. Как може ти да благодариш на мен?

- Трябва да вървя. Надявам се разбираш, че казах истината на онова дете. Те могат да останат, докато поискат.

- Разбира се. Фия имаше огромен късмет, че те е намерила. Лечителят каза, че майката вероятно е щяла да умре преди утрото.

- Ако имаш нужда от нещо, съм инструктирал Перикъл да те снабдява.

- Просто се пази. От всичките ми любовници, на теб държа най-много.

Той се засмя и я прегърна. Вдигна я от земята и я завъртя около себе си.

- Приятелството ти няма цена - каза той.

- Добре, че тялото ми има - отвърна Фаедра. - Иначе можеше да живея като майката на Фия в някоя колиба.

Усмихвайки се при този спомен, той огледа кораба. Двамата микенци се намираха вляво на палубата. И двамата носеха брони и мечове, прибрани в ножниците на кръста им. По-възрастният, на име Аргуриос, имаше заострена брада и го гледаше с неприкрита омраза.

„Иска ти се да ме убиеш - помисли си Хеликаон. - Да отмъстиш за Алектруон. Но ще се изправиш срещу мен лице в лице. Без кинжали в тъмното, без отрова в чашата.” Младият мъж до Аргуриос заговори и другият войн се обърна към него. Хеликаон продължи да ги наблюдава. Възрастният микенец не беше едър, макар ръцете му да бяха много мускулести и да носеха множество белези от битки. Във всяко пристанище из Великата зеленина се разказваха истории за герои, разпространявани от моряци, които обичаха приказки за битки и смелост. Аргуриос участваше в много от тези истории. Той бе воювал нашир и длъж из северните земи, от Спарта на юг до Тесалия на север, а дори и при границите на траките. Всички говореха за смелостта му и никой не споменаваше изнасилване, мъчения и убийства в тъмното.

III

За дванадесетгодишния Ксандер пътуването на „Ксантос” беше най-голямото приключение в живота му. Откак се помнеше, мечтаете да плава сред Великата зеленина. Горе, в хълмовете на Кипър, докато се грижеше за козите на дядо си или помагаше на майка си и сестрите си да подготвят боите за плинените чинии, с които търгуваха в града, той си представяше, че е на кораб, а морето се носи под краката му. Често, докато се разхождаше сам по високите скали, спираше, за да погледа с копнеж корабите, потеглили на юг към Египет или на изток към Угарит… а може би дори Милет и легендарната Троя, с нейните кули от чисто злато.

Спомняше си как баща му Акамас и другите моряци изваждаха „Итака” от пристанището. Тогава той стоеше с дядо си на плажа и докато галерата се отдалечаваше, гледаше как мъжете заемат позиции. Баща му беше страхотен гребец. Силен и неуморен. Освен това, както дядо му казваше, той бе “добър, когато имаш нужда от някой до себе си по време на буря”.

Ксандер си спомни последното сбогуване с болезнена яснота. Баща му се изправи и му махна, а червената му коса блестеше като огън на светлината на утрото. Умря няколко дни по-късно в битка със свирепия микенски пират Алектруон. Ксандер знаеше, че е умрял смело, защитавайки приятелите и кораба си. Златният дойде до тяхната къща сред хълмовете и поседя с него, за да му разкаже за величието на баща му. Донесе дарове за майка му и дядо му и поговори тихо и с двамата. Така им оказваше огромна почит, защото Хеликаон бе син на цар. Освен това беше полубог.

Дядо му не харесваше тази история.

- Всички благородници твърдят, че произлизат от боговете - каза той. - Но те са хора като теб и мен, Ксандер. Хеликаон е по-добър от повечето - призна след малко. - Малко са богаташите, които биха дошли да посетят роднините на загиналите им слуги.