Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Двамата микенски пътници също го гледаха, но с професионално безразличие. За разлика от моряците, те вероятно не оценяваха факта, че животът им зависеше от уменията му. Калкеус внезапно се заучи дали ще се развълнуват, дори ако някой им разясни как стоят нещата. Микенците бяха безстрашна раса: грабители, убийци и опустошители. Смъртта не плашеше такива мъже. Той отвърна на погледите им.

И двамата бяха високи и стройни, студени и дистанцирани. По-възрастният, Аргуриос, имаше заострена черна брадичка и сурови, лишени от емоция очи. По-младият, Глаукос, очевидно му се възхищаваше. Той се обаждаше рядко и само за да отговори на някоя забележка на Аргуриос. Макар сега да пътуваха сред мирни градове и тихи острови, и двамата бяха облечени като за война, с втъкнати в коланите им къси мечове и кинжали, и подсилени с бронз кожени поли. По-възрастният носеше майсторски изработена кожена ризница с припокриващи се бронзови дискове на раменете и гърдите. Бронята на светлокосия Глаукос бе лошо оформена и с пукнатина от лявата страна. Калкеус прецени, че сигурно произлиза от бедно микенско семейство и се е прилепил до Аргуриос с надеждата да се издигне. За микенците това можеше да стане само чрез войната, плячкосването и мъката на по-кротки хора. Калкеус ги мразеше до един.

Ако корабът потънеше, тази броня щеше да ги завлече към смъртта им с достатъчна скорост.

Подразни се от собственото си пораженство. “Корабът ми няма да потъне”, каза си не за първи път. После започна да го повтаря наум отново и отново. Сърцето му започна да бие учестено и пръстите му затрепериха. Той се обърна към парапета, хвана се за него и постоя така, напълно неподвижен, докато паниката му отмине.

Десетте години на провали и подигравки бяха подкопали вярата в собствените му възможности повече, отколкото бе предполагал. Той бръкна в кесията на колана си и извади малко парченце сребрист метал. Прокара дебелите си отрудени пръсти по лъскавата повърхност. После въздъхна. Именно тук се коренеше цялото му нещастие и всички надежди. В тази малка плочка се криеше тайната, която, убеден бе той, щеше да промени не само неговия живот, но и съдбата на цели народи. Затова и се изпълваше с жлъч от факта, че не можеше да я открие.

Мрачните му мисли бяха прекъснати от дълбокия глас, който се извиси, за да въведе ред сред шестдесетимата гребци.

Огромният хет Зидантас, който служеше като дясна ръка на Златния, се наведе над парапета на задната палуба.

- Като дам знак! - извика той и светлината проблесна по избръснатата му глава. От долната палуба се чу отговорът на водещия гребец:

- Готови! Вдигни! Опъни. И дърпай!

Калкеус си пое дълбоко въздух. Греблата пронизаха синята вода и „Ксантос” започна да се плъзга по морето.

Корабостроителят слушаше скърцането на дървото, търсеше източника на всяко мърморене на галерата, всеки недоловим приглушен стон. Бързо прецени отново количеството баласт върху тежестта на гредите и палубата, а после се наведе над парапета, за да види как корпусът бразди спокойното море.

Гребците започнаха да пеят и бързо установиха съвършена хармония между ритмичните движения на телата си и мелодията на песента. Трябваше да наброяват осемдесет, но дори богатството и репутацията на Златния Хеликаон не можа да събере пълен екипаж на Кораба на смъртта. Калкеус бе чул какво шептят дърводелците от Кипър, докато оформяха гредите:

- Ще потъне веднага, щом Посейдон заплува.

Щом Посейдон заплува!

Защо им беше на хората да обясняват обикновените сили на природата с божествените дела? Калкеус знаеше защо по-дългите кораби потъват по време на буря и това нямаше нищо общо с яростта на Посейдон. Издигането и спускането на галерата в тежката вода предизвикваше допълнително и неравномерно натоварване върху средата на корпуса. Той демонстрира това на Хеликаон преди година, докато двамата стояха на един кей до малката корабостроителница в Кипър. Вдигна дълга пръчка с двете си ръце и бавно я изви нагоре и надолу, а после и настрани. Накрая тя се счупи. Колкото по-дълга беше, толкова по-бързо се чупеше. Когато това се случеше с корпуса на кораб насред бурно море, беше му обяснил, резултатите бяха бързи и ужасяващи. Галерата се разкъсваше за броени мигове.

Проблемът се усложняваше, продължи Калкеус, от начина, по който се строяха корабите. При нормални обстоятелства корпусът се оформяше първо с дъски и сглобки и чак тогава вътрешната рамка се добавяше към конструкцията. Той смяташе това за идиотско. Беше редно първо да се изгради скелетът, а чак след това към него да се добавят дъските. Това щеше да добави сила и здравина.