Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Златният не оставите нищо на случайността.

На края на носа имаше някакво устройство, каквото Аргуриос никога не бе виждал преди на кораб. Дървена конструкция, закрепена за палубата на четири места. Изглеждаше странно и сякаш нямаше никакво предназначение. От центъра и стърчеше дъска, върху която бе поставена някаква кошница. В началото той я помисли за нещо, с което се вдига товара, но при по-внимателен оглед осъзна, че кошницата не може да се спусне под парапета. Устройството беше мистерия, която той подозираше, че ще се разкрие по време на едномесечното пътуване до Троя.

Аргуриос погледна към задната палуба, където Хеликаон стоеше зад руля. Трудно му бе да повярва, че някой може да победи Алектруон Мечоносеца. Той беше легенда сред микенците. Безстрашен и могъщ гигант. Аргуриос се гордееше с това, че се е сражавал редом с него.

Ала ужасът на онзи ден бе добре известен. Самият Аргуриос чу историята от единствения оцелял. Мъжът бе докаран в Микена на търговски кораб и заведен пред цар Агамемнон. Морякът беше в плачевно състояние. Чуканчето на китката му още кървеше и от него се излъчваше лоша миризма. Слаб като скелет, устните му бяха посинели и едва стоеше на краката си. Очевидно умираше. Агамемнон поръча да му донесат стол. Историята на оцелелия бе ужасна и кратка.

Могъщият Алектруон бе мъртъв, екипажът му - заклан, а легендарният кораб „Хидра” - пуснат по вълните с подпалена палуба и платна.

- Как умря той? - запита царят, впил студените си твърди очи в умиращия моряк.

Аргуриос си спомняше как мъжът внезапно се разтрепери, докато свирепите спомени се връщаха при него.

- Взехме кораба им на абордаж и победата ни бе в ръцете.

После Златния ни атакува. Беше като демон. Ужасяващ. Зловещ. Порази трима, а после се хвърли върху Алектруон. Битката свърши бързо. Той заби острието си в гърлото на капитана и отряза главата му. Ние продължихме боя, но когато видяхме, че е безнадеждно, хвърлихме оръжия. После Златния изкрещя: „Убийте всички, освен един!”. Тогава видях очите му. Той беше луд. Обладан от духове. Бронята му бе покрита с кръв. Някой хвана ръцете ми, а после всичките ми другари паднаха под ножа.

Мъжът бе замълчал.

- И после? - попита Агамемнон.

- После ме извлякоха пред Хеликаон. Той свали шлема си и просто си стоеше с главата на Алектруон в ръце. Гледаше в мъртвите очи. „Ти не заслужаваш да видиш Елисейските поля”, каза накрая и заби меча си в очите му.

Войните, събрани в Лъвската зала, бяха надали викове на ярост и отчаяние при тези думи. Дори сериозният и обикновено безстрастен Агамемнон бе ахнал.

- Пратил го е сляп в Подземния свят?

- Да, царю. Щом стори това, хвърли главата през борда, а после се обърна към мен.

Мъжът стисна очи, сякаш за да попречи на спомена да изплува.

- И какво каза?

- „Ти ще живееш, за да разкажеш какво си видял, но повече няма да убиеш никого.” После, по негова заповед, двама моряци хванаха ръката ми и я опънаха над парапета. И Златния отсече дланта ми.

Мъжът бе умрял два дни след като разказа историята си.

Поражението на Алектруон разруши репутацията на неуязвимост, която дотогава имаха микенците. Смъртта му нанесе тежък удар по гордостта им. Погребалните игри в негова част бяха тихи и безрадостни. Аргуриос не получи удовлетворение в тях, въпреки че спечели украсена със скъпоценни камъни чаша в надпреварата по хвърляне на копия. Мнозина сред скърбящите бойци не можеха да повярват на станалото. Подвизите на Алектруон бяха легендарни. Той бе водил отряди от Самотраки на север чак до източния бряг и Палестина. Веднъж дори бе плячкосал село, намиращо се на по-малко от ден езда от самата Троя.

Новините за поражението и смъртта му бяха посрещани с неверие. Мълвата се разпространи сред селата и градовете, а хората се събираха на площадите да я обсъдят. Аргуриос имаше усещането, че години наред цяла Микена ще помни точно какво са правели в мига на смъртта на Алектруон.

Той погледна с тиха омраза към Златния. После отправи мълчалива молитва към Арес, бога на войната.

Нека аз отмъстя за Алектруон! Нека моят меч прониже сърцето на този проклет троянец!

Вятърът остана благосклонен и „Ксантос” се носеше по вълните. Зеленият остров Кипър бавно се изгуби от поглед. На задната палуба до Хеликаон стоеше едрият Зидантас. Със своите петдесет години той бе най-възрастният член на екипажа и беше плавал из тези води вече тридесет и пет лета. За цялото това време, през всички бури и ветрове, не бе пострадал никога досега. Почти всичките му приятели от детинство вече бяха мъртви. Някои се бяха удавили, потънали с разбитите си кораби. Други паднаха жертва на пирати. Двамина се предадоха на кашлящата болест, а един беше убит заради изгубена коза. Зидантас знаеше, че е имал късмет.