Аманда Хокинг - Въздигната

— Знам, но не исках да дойде. — Отворих очи, за да го погледна, усмихнат, макар и тъжен. — Не трябваше да ти позволявам да се съгласяваш.

— Ти не си в положението да ми позволяваш — засмя се Локи. — Аз съм крал. Никой не ми казва какво да правя.

— Ти така си мислиш — пошегувах се аз, което го накара да се засмее още по-силно.

— Но ще станеш ли все пак да ме изпратиш, любима? — попита Локи. Той взе ръката ми и я целуна. — Ако не можеш, разбира се, недей. Знам как се чувстваш напоследък сутрин.

— Не, щом заминаваш, искам да се сбогувам с теб — въздъхнах аз. — Но по-добре побързай да се върнеш.

— Колкото мога по-скоро — усмихна се той. — Нищо на света не може да ме държи далече от моята кралица.

Отметнах завивките и отидох в дрешника да се облека. Предстоеше ни цяла церемония около заминаването на Локи, затова трябваше да си избера хубава рокля и щеше да се наложи дори да бъда с корона. Избягвах това всеки път, когато беше възможно, защото се чувствах глупаво с нея, но трябваше да я нося при официални случаи.

Локи беше вече облечен. Бях го усетила да става преди около час, но продължих да спя, защото напоследък се чувствах много отпаднала. Бих искала да кажа, че това се дължеше на дългите омайни нощи през нашия меден месец, но имаше и друго.

— Как се чувстваш тази сутрин? — попита Локи. Той се облегна на вратата, наблюдавайки ме, докато обличах една тъмна смарагдовозелена рокля.

— Ако не броим това, че съм тъжна, съм добре. — Вече бях облякла роклята, но не можех да дръпна ципа и затова се обърнах с гръб към него. — Малко помощ, моля.

— Наистина трябва да си вземеш придворна дама — рече Локи, докато се бореше с ципа. — Тези неща просто отказват да работят.

— Затова са съпрузите — подкачих го аз. Той продължи да се бори с ципа и най-накрая успя да го вдигне. Но аз знаех какъв е проблемът и защо напоследък трудно обличах роклите си.

Все още зад мен, Локи се протегна, сложи ръката си върху плътно прилепващия плат на роклята ми в талията и ме целуна по рамото.

— Скоро ще трябва да им кажем — каза той, прегръщайки ме.

— Знам — въздъхнах аз. — Но не и преди да се върнеш, нали? Не искам да се изправям пред това и да отговарям на всички въпроси, докато те няма. — Обърнах се, за да бъда с лице към него. — Което означава, че трябва да побързаш да се върнеш.

— Едва ли е нужно да ме увещаваш за това. — Той се усмихна и дръпна на шега сребърния ми кичур, който упорито отказваше да стои на мястото си.

Локи ме целуна силно, притискайки ме до себе си. Той все още караше коленете ми да се подкосяват. Очаквах, че това чувство ще отмине, но всеки път, когато ме докоснеше, то се връщаше отново и отново.

Тръгнахме към тронната зала за церемонията. Сара вече ни чакаше заедно с Фин, началника на стражата в двореца, и Тове, канцлера на кралството. Сара беше пристигнала предишната вечер, за да пътува с Локи като жест на солидарност.

Седнахме на троновете си и изчакахме да се съберат всички, които бяха поканени да присъстват на церемонията. Предишната вечер се бях срещнала с маркиз Бейн, за да преговорим правилните думи, които трябваше да произнеса. Изключително рядко се беше случвало в историята ни две кралства да се обединяват, но въпреки това очевидно имаше установен ред, който трябваше да следвам.

След като всички вече бяха тук, Локи и Сара заеха местата си пред мен. Аз се изправих и се постарах да изрецитирам без грешка думите, които бяхме репетирали с Бейн. Мисля, че обърках нещо по средата, но успях да предам основната идея, която беше, че кралствата Витра и Трил се обединяват и дават тържествено обещание да работят заедно за тяхното общо благоденствие.

Като част от договора, който сключихме, Локи трябваше да се върне временно в кралство Витра, за да помогне за неговото възстановяване. Тяхното общество се беше разпаднало, след като убих краля им. Сара правеше всичко по силите си да възстанови реда, но без външна намеса, това нямаше да бъде възможно.

— Щом и двете страни са съгласни да работят в мир и взаимно уважение, обявявам този съюз за сключен — казах аз, завършвайки церемонията. — Оттук нататък… можете да работите заедно.

— Благодаря. — Сара събра полите на роклята си и направи реверанс.

— Благодаря. — Локи се поклони с лека усмивка на лицето.

— И няма да те има само две седмици, нали? — попитах го аз, вече извън церемонията.

— Две седмици са абсолютният максимум, след което веднага ще се върна при теб — увери ме Локи.