Аманда Хокинг - Въздигната

— Твърде късно — поклати глава Орен. — Обещах ти, че ще те накарам да го гледаш как умира. И аз държа на думата си.

— Не, умолявам те — изплаках аз. Залитнах към един стол и се облегнах на него, защото не можех да се държа на краката си. — Ще направя всичко. Всичко!

— Съжалявам — рече Орен.

Той тръгна към стената, където двата дълги меча бяха единствените неща, които все още стояха на мястото си след бурята, която бях предизвикала. Той свали единия от тях, обвивайки длан около обкованата с диаманти дръжка.

Вдигнах ръка към него, опитвайки се да го спра с малкото сила, която ми беше останала. Някои от по-леките неща в стаята помръднаха — няколко листа хартия, една завеса. Забелязах също, че Кира трепна. Но Орен остана невъзмутим.

— Локи познава това острие отпреди — рече кралят, любувайки се на меча. — И има нещо подобаващо в това, да срещне смъртта си чрез него.

— Моля те. — Аз отпуснах ръката си безволево. — Ще ти се подчиня. Ще направя всичко.

— Вече ти казах. — Орен тръгна обратно и се спря пред Локи. — Твърде късно е.

Кира и другият витриец повдигнаха Локи и той изпъшка. По лицето ми се стичаха сълзи на безпомощност. Способностите ми не действаха върху него. Не бях достатъчно силна, за да го победя. И нямах какво да му предложа.

Без да откъсва поглед от мен, Орен вдигна меча и с бързо движение го заби право в сърцето на Локи.

Кира и другият витриец веднага пуснаха Локи и той се строполи на земята. Те и двамата стискаха главите си и в първия момент не разбрах какво става.

Аз не мислех и не чувствах нищо, освен че бях разкъсана на две. Сякаш Орен бе изтръгнал сърцето от гърдите ми и като че ли никога през живота си не бях изпитвала толкова унищожителна болка и гняв. От мен струеше чернота, съчетана с неистова ярост. Дори не разбирах какво се случва около мен. Всичко като че ли плуваше в мъгла.

След това видях Орен, присвил очи, да докосва главата си и си спомних.

Аз правех нещо с ума си, когато бях изплашена или обзета от гняв. Това се беше случило веднъж, когато Тове се опита да ме събуди, и в по-лека форма, когато Елора измъчваше Локи.

Силният страх или гняв отключваше някаква скрита сила в мен, която караше хората да изпитват агонизираща болка вътре в главите си. Това обикновено траеше само няколко секунди, но аз никога преди не бях изпадала в такова изстъпление.

Веднага щом разбрах какво се случва, овладях това свое тайно оръжие и го насочих към Орен. В началото той изглеждаше объркан и само започна да отстъпва назад. Очите му бяха все така присвити и бе наклонил глава, сякаш се взираше в някаква много ярка светлина.

Подсъзнателно знаех, че трябва да изпитвам болка, но не чувствах нищо. Тръгнах към Орен и той обхвана главата си с ръце. Падна на колене. Стенеше и умоляваше, но не разбирах какво казва.

Кира и другият витриец се бяха сгърчили на земята и Кира дори хлипаше. Тръгнах към Локи, отказвайки да приема истината, отказвайки да повярвам, че е мъртъв, и издърпах меча от гърдите му.

Леко приведена напред, тръгнах към мястото, където баща ми беше паднал на колене. Той притискаше силно ушите си с ръце. Бръщолевеше нещо неразбираемо, но когато вдигнах меча над главата му, го чух да крещи:

— Накарай го да спре! Моля те! Накарай го да спре!

— Аз ще сложа край на мъките ти — казах аз и замахнах рязко с меча към врата му.

Извърнах се настрани, за да не гледам, но чух главата му да пада на пода.

Останах там, държейки меча, и обходих залата с поглед. Мъглата се беше разсеяла и болката се върна в тялото ми. Тялото ми пищеше в агония и краката ми всеки момент можеше да се подкосят под мен. Кира и другият витриец бяха спрели да се гърчат и седяха на пода.

— Вървете — наредих им аз, мъчейки се да си поема дъх. — Кажете им, че кралят е мъртъв.

Кира погледна към тялото на Орен с широко отворени очи и се подчини. Тя и другият витриец се изправиха с усилие на крака и избягаха от стаята, оставяйки ме сама с Локи.

Хвърлих меча и се спуснах към него, толкова бързо, колкото позволяваше разнебитеното ми тяло. Коленичих и взех главата му в скута си, но тя се люшна настрани. Гърдите му бяха изцапани с кръв и аз сложих ръка върху раната, опитвайки се да върна живота обратно в него.

— Не, Локи, моля те — зашепнах аз, докато сълзите се стичаха по лицето ми. — Локи, остани с мен. Моля те. Обичам те. Не можеш да ме оставиш така.

Но той не помръдваше. Не дишаше. Наведох се към него и го целунах по челото, докато хлипах, и дори нямах думи за болката, която чувствах. Безсилна да направя каквото и да е друго, се разридах.