Аманда Хокинг - Въздигната

— Мога да кажа същото за теб — казах, изненадана от това, колко спокоен е гласът ми. — Аз ти позволих да живееш досега и ще ти позволя да живееш и в бъдеще, ако сложиш край на това. Ако ни оставиш на мира. Завинаги.

— И защо да го правя? — разсмя се Орен.

— Ако не го направиш, няма да имам никакъв друг избор — казах аз и в същия момент той застана лице в лице с мен. — И ще те убия.

— Забрави ли за нашата сделка? — попита Орен с крива усмивка и тъмни пламъчета в очите. — Забрави ли какво се договорихме, когато ми даде кралството си?

— Не, не съм забравила.

— Но просто реши да се отметнеш от думата си? — попита той, усмихвайки се още по-широко. — Знаейки какво ще ти струва това.

— Няма да ми струва нищо — казах твърдо. — Аз ще те победя.

— Може би. — Орен като че ли се замисли над това за момент. — Но не и преди да изгубиш всичко.

— Това ли е твоят отговор?

— Питаш ме дали ще отстъпя и ще оставя приятелите ти да живеят щастливо до края на дните си? — каза той снизходително, но в следващия момент в изражението му настъпи рязка промяна. Лицето му стана сурово и думите му бяха изпълнени с жлъч. — По-скоро ще съкратя дните ви и никога няма да отстъпя пред едно разглезено момиченце като теб.

— Тогава не ми оставяш никакъв избор.

Призовах цялата си сила и се концентрирах над всичко онова, което бях научила. Вдигнах ръцете си с дланите напред и насочих цялата си енергия към него. Знаех, че не мога да го убия по този начин, но се надявах да го обезсиля достатъчно, за да се доближа до него.

Косата му се разбърка, дори мантията му се изопна назад, но не се случи нищо друго. Използвах всичко, което имах, и долових някакво жужене в тила си, което ставаше все по-болезнено, докато фокусирах енергията си.

Но Орен дори не помръдна. Само усмивката му ставаше все по-широка.

— Това ли е всичко, което можеш? — Той отметна глава назад и се разсмя, при което звукът отекна в залата. — Значи, доста съм те надценил.

Продължих да концентрирам цялата си сила, отказвайки да се предам дори когато болката в черепа ми стана непоносима. Всичко друго в стаята, вещи, книги и покъщнина, се разлетя, сякаш имаше торнадо, но Орен остана непоклатим.

Почувствах нещо топло и влажно да се стича по устните ми и разбрах, че от носа ми е потекла кръв.

— О, принцесо, скъпа — каза Орен с престорена нежност. — Ти се изтощаваш. Неприятно ми е да гледам как страдаш. — Той въздъхна, сякаш ме съжаляваше. — Затова ще сложа край на мъките ти.

Пристъпи към мен и вдигна ръка. Удари ме в лицето с опакото на дланта си толкова силно, че полетях през стаята и се блъснах в стената. Всички предмети, които бях накарала да полетят, рухнаха на земята заедно с мен.

Локи се беше опитал да ме предупреди колко силен е Орен, но разбрах това едва сега. Имах чувството, че ме е ударил топуз за рушене на сгради. Тялото ми ме болеше ужасно от сблъсъка със стената и вероятно бях счупила няколко ребра. Кракът ми също беше изваден от строя, но имах късмет, че не си бях счупила врата.

— Неприятно ми е да ти причинявам това — каза Орен и поне в този момент не се усмихваше. — Но ти казах какво ще се случи, ако тръгнеш срещу мен.

Надигнах се до седнало положение и останах така с гръб до стената. Орен стърчеше над мен и аз се свих, очаквайки да ме удари отново. Но вместо това той тръгна към двойната врата и я отвори.

— Доведете ми го! — извика кралят към коридора. Остави вратата отворена и се върна при мен. Приклекна и черните му очи срещнаха моите. — Предупредих те. Дадох ти шанс да се присъединиш към мен. Исках да бъдеш с мен, а не срещу мен.

— По-скоро бих умряла, отколкото да ти служа — процедих аз.

— Ще видим това. — Той протегна ръка, сякаш искаше да избърше кръвта от челото ми, но аз се дръпнах рязко назад, въпреки че това ми причини остра болка. — Е, добрата новина е, че няма да умреш сама.

Орен се изправи и отстъпи крачка назад. В същото време Кира и един друг витриец влязоха в залата, носейки Локи. Не бях виждала другия витриец преди, но той беше огромен исполин с вид на дивак.

Те буквално влачеха Локи. Държаха го за двете ръце и краката му се тътреха безволево по земята. Главата му беше отметната назад и от слепоочието му капеше кръв.

— Не! — изкрещях аз и Локи повдигна глава, когато чу гласа ми. Той погледна към мен и видях, че са го пребили почти до смърт.

— Съжалявам, Уенди — каза той само. — Опитах.

— Не — повторих аз и се помъчих да се изправя на крака. Тялото ми не се подчиняваше добре, но игнорирах болката. — Не, не го наранявай! Ще направя каквото поискаш!