Аманда Хокинг - Въздигната

— Боже мой, закъснях! — каза някой и когато се обърнах, видях Сара да стои на вратата. Тя погледна мъртвия крал, нейния съпруг.

Локи беше спасил живота й веднъж и тя беше лечителка. Сара беше единственият шанс, който имах, да го спася.

— Помогни ми — казах аз умоляващо и се опитах да повдигна тялото на Локи към нея. — Моля те. Трябва да му помогнеш.

— Аз… — Сара не каза нищо за момент и сетне се втурна към нас, коленичейки до Локи. — Не знам дали мога. Той може вече да си е отишъл.

— Моля те — изплаках. — Трябва да опиташ. — Тя си пое дълбоко дъх и кимна.

— Останала ли ти е някаква енергия? — попита Сара.

— Не знам — признах аз. Чувствах се слаба и напълно изтощена. Усилието да нараня Орен бе взело почти всичко от мен.

— Добре, помогни ми, ако можеш — рече Сара. Тя сложи ръката си върху моята ръка, с която притисках раната в гърдите на Локи. — Дай ми всичката си енергия, която имаш. Ще се нуждая от нея.

Кимнах и затворих очи, фокусирайки се върху нея и Локи. Усетих през ръката ми да преминава топло мравучкане, усещане, което познавах от случаите, когато бях лекувана. Но се случи и нещо друго. Почувствах го във вените си, сякаш през мен течеше някаква гореща течност, която се изливаше през върховете на пръстите ми.

След това го чух. Локи изпъшка силно и аз отворих очи.

Той си пое дълбоко въздух и по бузите ми потекоха сълзи на облекчение. Ръката на Сара беше все още върху моята и кожата й бе станала сбръчкана и съсухрена. В косата й изведнъж се бяха появили сиви кичури, а лицето й бе видимо състарено. Тя беше дала на Локи много от жизнената си сила, за да го спаси.

— Локи — казах аз.

— Хей, принцесо. — Той се усмихна замаяно и погледна нагоре към мен. — Какво е станало?

— Нищо — усмихнах се и поклатих глава. — Вече всичко е наред.

— Какво е това? — Той хвана косата ми и я повдигна, за да мога да я видя. Една къдрица над челото ми беше станала съвършено сребърна. — Лягам да подремна, а ти цялата побеляваш.

— Ти не легна да подремнеш — засмях се аз. — Не помниш ли какво се случи?

Той сбърчи чело, опитвайки се да си спомни, и изведнъж като че ли му просветна.

— Спомням си… — Локи докосна лицето ми. — Спомням си, че те обичам. — Наведох се и го целунах силно по устата, а той ме задържа до себе си.

Сара беше твърде изтощена, за да използва лечителските си способности върху мен, но Локи беше почти като нов. Той ме грабна на ръце и ме изнесе от покоите на краля. Сара тръгна с нас и отидохме да видим колко тежко е пострадал дворецът.

Кира очевидно беше казала на другите витрийци онова, което й наредих, и чувайки, че кралят е мъртъв, те се бяха разпръснали. Малцината останали коленичиха пред Сара. Сега тя беше тяхна кралица, техен монарх и първата й заповед беше обявяването на примирие.

Неколцина от нашите бяха загинали, макар и не много. Дънкан беше със счупена ръка, но се беше справил много по-добре, отколкото бях очаквала. Фин вероятно имаше мозъчно сътресение, но щеше да го преживее. Тове беше напълно невредим, а Уила се гордееше с бойните рани, които беше получила.

Въпреки загубите и пораженията, бях доволна. Бяхме свършили това, за което бяхме дошли. Бяхме избавили себе си и народа на Витра от потисничеството на Орен. Бяхме свободни.

Първите няколко седмици след нападението на Витра бяха тежки. Имах няколко счупени кости и рамото ми беше извадено. Толкова много хора се нуждаеха от лечителските способности на Аурора и Сара, че аз се отказах да ползвам помощта им. Щях да се излекувам по старомодния начин.

Всички смятаха, че се възстановявам много бързо заради витрийската си кръв, но тъй или иначе, тези няколко седмици не бяха никак леки. Те си имаха обаче и своите добри страни, като например това, че Локи се грижеше за мен през цялото време. Всъщност той почти не се отделяше от мен.

Веднага щом бях в състояние да се държа на краката си, направихме погребението на майка ми. Цялото кралство се стече и за моя изненада дойдоха също кралят и кралицата на Канин и кралицата на Омте. Те пристигнаха, за да й отдадат почит, но също и за да ни благодарят, че бяхме сложили край на тиранията на Витра.

Трил беше главният прицел на Орен, но ние не бяхме единствените. Едва на погребението, когато дойдоха толкова много хора, че улиците едва побираха тълпите, разбрах какво точно бяхме постигнали.

Чух от мои сънародници и дори от хора от други племена какво бе сторила майка ми, за да ги защити. Споразуменията, които бе сключвала, жертвите, които бе правила, и огромните й заслуги, за да бъде съхранен мирът. Елора бе дала много на хората и беше толкова вълнуващо да видиш, че те наистина са й благодарни.