Аманда Хокинг - Въздигната

Подскочих, когато нещо се стовари тежко в стената от дясната ни страна, оставяйки голяма пукнатина в дървото.

— Какво има от другата страна на тази стена? — попитах, сочейки пукнатината.

— Входният вестибюл. — Локи хвана ръката ми и ме погледна. — Ако искаш да го направим, трябва да побързаме. Той ще ни чуе.

Кимнах и закрачихме по-бързо. Завихме на няколко пъти, преди да стигнем до едно извънредно тясно стълбище. Наложи се да се качвам почти настрани, а стъпалата бяха толкова малки, че трябваше да вървя на пръсти.

На края на стълбището имаше врата и когато Локи я бутна, разбрах къде се намираме. Точно срещу нас беше двойната дъбова врата на покоите на Орен, върху която бяха издялани преплетени лози, феи и тролове. Коридорът беше пуст и грохотът на боя звучеше някъде далече.

Чу се крясък, който като че ли беше на Тове, и след това целият дворец се разтресе.

— Върви — казах на Локи.

— Не искам да те оставям сама срещу краля.

— Не, мога да се справя. — Сложих ръка на гърдите му и го погледнах. — Нужен си им долу. Аз мога да се изправя срещу краля.

— Уенди, не — поклати той глава.

— Локи, моля те. Трябва да им помогнеш. Ти си силен. Те се нуждаят от теб — казах аз, макар да знаех, че това няма да го убеди. — Мога да те накарам да полетиш надолу по коридора, но това ще отслаби силата ми. Не ми се иска, но ще го направя, ако се наложи.

Очите му търсеха моите и виждах, че за нищо на света не желае да ме остави. Но не можех да му позволя да дойде с мен. Исках да е в безопасност или поне в по-голяма безопасност, отколкото би бил около Орен. А и приятелите ми действително се нуждаеха от него в схватката им с таласъмите.

— Мога да се справя — повторих аз. — Родена съм за това.

Макар и неохотно, той най-накрая се подчини. Целуна ме бързо и пламенно по устата.

— Ще им помогна и след това ще се върна при теб — каза той.

— Знам. А сега върви.

Локи кимна и се втурна по коридора. Поех си дълбоко въздух, обърнах се и тръгнах към двойната врата. Готова да убия баща си.

Бутнах вратата и макар да не бях сигурна точно какво очаквах, онова, което видях, беше твърде различно. Орен беше буден и седеше на трона си. Носеше черен, сатенен панталон, а мантията му зееше отворена, откривайки голите му гърди, по което предположих, че допреди малко бе спал.

Седеше небрежно настрани, прехвърлил единия си крак над облегалката на трона. Пръстите му бяха обсипани с тежки сребърни пръстени и държеше в ръката си чаша червено вино, от което отпиваше по малко.

Огледах бързо помещението, търсейки с очи мечовете, за които ми беше казал Локи. Въпреки че всякакъв метал можеше да убие един витра , Орен имаше специален комплект мечове, изработени от платина и диаманти. Той ги използваше във всичките си екзекуции, за да е сигурен в тяхната надеждност.

— Дете мое. — Орен ми се усмихна по начин, който накара косата на тила ми да настръхне. — Ти се върна у дома.

— Това не е моят дом — казах, опитвайки се гласът ми да звучи уверено и решително. Зърнах мечовете, окачени на стената, с дръжки, инкрустирани с диаманти, и се почувствах малко по-спокойна.

— Имам чувството, че си ми довела гости — рече Орен, оставяйки думите ми без коментар. Той завъртя чашата си, наблюдавайки виното, което потрепваше в нея. — Би трябвало да изчакаш родителите ти да заминат някъде, за да си устройваш парти.

— Аз не си устройвам парти. — Опитите му да се шегува предизвикаха раздразнението ми. — Знаеш защо съм дошла.

— Знам защо според теб си дошла — поправи ме той. После се изправи и пресуши чашата си на една глътка. Когато свърши, я захвърли настрани, разбивайки я в стената. — Но ако бях на твое място, сериозно бих преосмислил нещата.

— Какво има да преосмислям? — попитах.

— Твоя план. — Орен тръгна към мен с типичната си походка на хищник. — Все още имаш време да изпълниш онова, което се бяхме договорили. Все още имаш време да спасиш себе си и приятелите си, но то не е много. Аз не съм много търпелив човек. — Той обикаляше около мен в широк кръг. — Ако не беше моя дъщеря, вече щеше да си мъртва. Дал съм ти повече, отколкото на всеки друг. И сега е моментът да ми засвидетелстваш някаква благодарност.

— Благодарност? — попитах аз. — За какво? За това, че ме отвлече? Че избиваш народа ми? Че слагаш ръка на кралството ми?

— За това, че ти позволявам да живееш — чух дрезгавия му глас почти до ухото си и нямах представа как бе успял да стигне толкова близо до мен.