Аманда Хокинг - Въздигната

Погледнах през прозореца. Не беше валяло сняг от известно време и денят днес беше необичайно топъл. Температурата беше малко над нулата, а във въздуха се носеше гъста зимна мъгла. Тежък бял скреж покриваше клоните на дърветата, сякаш бяха увити в някаква плътна тъкан.

— Кралице — каза Локи и когато се обърнах, видях усмихнатото му лице.

— Ти си първият, който ме нарича така.

— И какво е усещането? — попита той, разхождайки се из стаята. Докосна една ваза, която стоеше на масата, и после ме погледна. — Чувстваш ли се като Нейно кралско Величество вече?

— Не съм сигурна — признах аз. — И не мисля, че някога съм се чувствала като кралска особа.

— Ще трябва да свикнеш с това — ухили се Локи. — Предричам ти дълго царуване. И много години, през които да бъдеш наричана Ваше Величество, Ваша Светлост, Ваше Превъзходителство, господарке, кралице и прекрасна моя.

— Не мисля, че последното е официална титла — изтъкнах аз.

— А би трябвало да е. — Локи се спря пред мен с пламъчета в очите. — Ти си красива като видение, особено когато си с корона.

— О, короната. — Аз се изчервих и я свалих. — Забравих, че е на главата ми. — Като накит тя беше наистина изумителна, но аз се чувствах нелепо с нея. — Трябваше да я нося на церемонията, но… тя вече свърши.

— Това е красива корона. — Локи я взе от ръцете ми и се загледа за момент в сложните й плетеници, след което я остави на масата. После дойде толкова близо до мен, че почти се докосвахме, и аз вдигнах глава към него.

— Как вървят нещата? — попитах. — Запозна ли ги с плана на витрийския дворец?

— Не.

— Не?

— И не смятам да го направя — каза Локи, тихо, но решително. Ръката му тръгна към кръста ми и аз почувствах топлината й дори през няколкото ката плат. — Много скоро всичко ще отиде по дяволите и затова искам поне за кратко да не говоря за това. Нека се престорим, че витра не съществуват. Искам за последен път да бъда само с теб.

— Не, Локи. — Аз поклатих глава, но не се отдръпнах. — Казах ти, че ще имаме само една нощ и че това никога няма да се повтори.

— А аз ти казах, че една нощ не е достатъчна.

Локи се наведе и ме целуна силно, притискайки ме към себе си. Дори не се опитах да се съпротивлявам. Обгърнах шията му с ръце. Целунахме се, но не както преди, не толкова жадно и трескаво. Този път беше нещо различно, по-красиво.

Държахме се в прегръдките си, съзнавайки, че това може би е последният път. Чувството беше сладостно, светло и в същото време трагично.

Когато спря да ме целува, той подпря челото си на моето. Дишаше така, сякаш не му достигаше дъх. Протегнах ръка и докоснах лицето му, кожата му беше гладка и хладна под ръката ми.

Локи вдигна глава, за да ме погледне в очите, и в този момент аз видях нещо в тях, нещо, което не бях забелязвала никога преди. Нещо чисто и неподправено, и сърцето ми изведнъж като че ли се изпълни с топлина и обич към него.

Нямах представа как се беше случило това, нито кога, но го знаех с абсолютна сигурност. Бях се влюбила в Локи и чувството беше по-пламенно от всичко друго, което някога бях изпитвала към някого.

— Уенди! — извика Фин, прекъсвайки този магически миг между мен и Локи. — Какво правиш? Ти си омъжена! И не за него!

— Фин — възкликнах аз и се отдръпнах от Локи. — Успокой се.

— Не! — изкрещя той. — Няма да се успокоя! Какво си мислиш, че правиш? Ние отиваме на война, а ти мамиш съпруга си!

— Не всичко е такова, каквото изглежда — казах, но в същия момент почувствах да ме обземат разкаяние и чувство на вина. Бракът ми на практика беше приключил, но формално аз все още бях омъжена за друг. И нещата не се изчерпваха само с целувката ми с Локи.

— Стори ми се, че езикът ти е в гърлото му — изръмжа Фин, гледайки ни гневно.

— Е, значи, си видял нещата вярно — каза Локи нагло.

— Локи, можеш ли да ни оставиш за момент насаме? — попитах аз. Той въздъхна и като че ли се канеше да възрази. — Имам предвид веднага!

— Както заповядаш, кралице моя — промърмори Локи. Той мина покрай Фин и излезе от стаята, поглеждайки го преди това за последно, но двамата не си казаха нищо повече. Локи затвори вратата след себе си, оставяйки Фин и мен сами в стаята.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита Фин, сякаш нямаше думи от възмущение.

— Мислех си, че отиваме на война и че майка ми току-що умря — отвърнах аз. — Животът е много, много кратък и аз… аз го обичам.

Фин трепна. Сетне извърна поглед и захапа бузата си отвътре. Чувствах се ужасно, че го наранявам, но трябваше да чуе истината.