Кати Хопкинс - Двойна беля

— Ела, Ева! — провикна се Лилит. — Трябва да видиш това.

Затътрих крака към прозореца, където стояха с татко. Гледката беше много странна. Пред къщата ни имаше спрял мотоциклет, а на задната му седалка, обвила ръце около водача и облечена от глава до пети в черна кожа, беше Нона. Тя ни видя, че я зяпаме, и ни помаха весело.

Татко изпуфтя.

— Какво пак й е скимнало на тази жена! — изсумтя той.

— Браво, Нона! — възкликна Лилит, щом мъжът от мотора си свали каската и пред нас се разкри красив младеж, може би към осемнайсетгодишен, с дълга до раменете лъскава кестенява коса, която той небрежно разтърси. — Къде е намерила това момченце?

Нона слезе от мотора и се отправи по алеята към къщата, а татко отиде да я посрещне, като през цялото време сумтеше и пуфтеше неодобрително.

— Наистина, смяташ ли, че е приемливо на твоята възраст да се държиш като щура тийнейджърка? — попита я той.

Нона се засмя.

— Смятам, че точно това трябва да правя — отвърна тя, после погледна към нас със сестра ми. — Момичета, имам инструкции от Пи Джей. Каза ми, че тъй като родителите ви ще ходят на работа днес, аз трябва да ви отстраня от пътя на работниците тук. Няма да е много забавно да стоите насред целия шум, който вдигат. И така, Лилит, скъпа, с теб отиваме на покупки.

Лилит изглеждаше много доволна, защото пазаруването с Нона винаги беше страхотна забава, понеже тя обичаше да ни глези и да ни купува подаръци.

— Може ли и аз да дойда? — попитах, макар да знаех, че вече имам друга уговорка. Такава, която ме ужасяваше от седмици — с психоложката, с която трябваше да обсъдим гризането на ноктите ми.

— Не сме те забравили, ангелче — рече Нона. — Ти тръгваш с Херми, който чака отвън.

А, Херми — това е името за Меркурий, крилатия вестоносец — сетих се аз, като надзърнах към него. Той ме видя, че го гледам, и ми махна.

— Какво? На мотора? — извикахме татко, Лилит и аз едновременно, но татко го каза с изненада, Лилит — със завист, а аз — с вълнение. Винаги съм мечтала да се возя на мотор.

— Точно така, Матео — потвърди Нона. — Не се тревожи, проверила съм го. Няма начин да пусна внучка си с някой непознат. Познавам дядото на Херми, доктор Кронос. Заедно играем бридж в Осбъри. Той е учител между впрочем.

— Ами само ако Ева иска да се качи на мотор — смотолеви татко. — И къде ще я заведе? Тази работа изобщо не ми харесва.

Надзърнах отново към Херми. Изглеждаше дружелюбен и както бе отбелязала Лилит, беше тотален сладур. Може би някой трябваше да ни снима заедно и можех да показвам снимката наляво-надясно из училище. Всички щяха да си умрат от завист.

— За бога, Матео, аз съм ти майка. Имай ми малко доверие. Херми е тук, за да заведе Ева на срещата й с психоложката днес. Без съмнение си забравил.

На татко му стана неудобно за момент.

— Мариса ме помоли да уредя някой да я закара, тъй като и двамата ще сте на работа — добави Нона.

— Да, но не сме очаквали мотор — обади се мама, която се появи зад нас с поднос с кафе. — Мислех, че ти ще я заведеш с колата си.

— Добро утро и на теб, Мариса — каза Нона. — Наистина не си пестите благодарностите в това семейство. Защо ли изобщо си правя труда!

Обвих ръце около кръста й.

— Умирам да се возя на мотор — признах.

— И аз — чух как измърмори Лилит зад мен. В погледа й се четеше неподправена завист.

След петнайсет минути носех каска и се намирах на задната седалка на мотора, който се носеше с ръмжене по улиците. Беше прекрасен ясен есенен ден, без нито едно облаче в небето, и усетих как настроението ми се вдига, виждайки как хората по тротоарите спираха и ни гледаха, докато профучавахме край тях. Минахме през цялото село Осбъри, покрай магазините и край фризьорския салон „Пентаграм“ и поехме по един селски път.

— Почти стигнахме — извика Херми. — Добре ли си там отзад?

— Да — извиках в отговор.

Подминахме една църква, изкачихме един хълм покрай някакъв парк, за който се рекламираше, че бил свещено място и в него имало свещен кладенец, и едва тогава Херми спря. Слязох и се огледах.

— Ех, че красиво! — възкликнах. Вдясно от мен, над малка каменна ограда, се откриваше панорамна гледка към обширни полета, простиращи се докъдето поглед стига. Вляво от нас се издигаше лек склон със скалист връх.

Херми посочи склона.

— Там горе — рече.

— Сигурно има някаква грешка — обадих се. — Имам среща с психоложката си. Звънни на Нона или на мама. Мисля, че си объркал мястото.