Кати Хопкинс - Двойна беля

Натъкнах се на гласова поща: „Здравей, МЗ. Ще се видим сутринта“ — изрече мъжки глас.

Брей! Откъде е знаел, че ще му звънна? Дори аз не го знаех. А и ми трябваш сега — помислих си, като се върнах в леглото. Легнах, опитвайки се да се отпусна, но както и през първата вечер, която прекарах сама, ме обзе непреодолимо желание да проверя навсякъде, за да се уверя, че в стаята няма нищо и никого. Трябва да го направиш десет пъти — обади се един глас в главата ми. Станах и десет пъти проверих зад завесите, а после и десет пъти в гардероба.

Пъхнах се в леглото и изгасих лампата. Сърцето ми все още биеше оглушително в гърдите ми, а стомахът ми бе свит на топка. Нямаше начин да заспя в това състояние.

Ще звънна на Неса — тя ще ме разбере — реших, измъкнах се от леглото и набрах номера на Неса. Отново попаднах на гласова поща: „Здрасти, МЗ, мисли си за хубави неща“ — съветваше тя.

Пак се върнах в леглото. Мисли си за хубави неща, мисли си за хубави неща.

Положих усилие да си представя всичките си любими неща. Мелба с праскови и малинов сироп. Ванилов сладолед с шоколадова заливка. Как плувам в морето през ваканцията си в Италия. Как се смеем с Лилит, след като сме били разменени и са ни простили. Как Мери се опитва да разкаже виц, но забравя края му . Да, сякаш се получаваше. Да, да мисля за хубави неща. Мога да се справя . Тогава чух шум от прозореца и застинах. Имаше ли някого там? Да проверя ли? Да. Неее. Ами ако наистина имаше някой — лице, което ме гледа? Хубави неща, мисли за хубави неща . Завих се презглава. Мразя това — изтръпнах, — но трябва да го преодолея. Трябва. Ще броя овце. Една, две, три. Боже, овцете се превръщат в чудовища. Дори вълната им потъмнява, от главите им порастват рога и те се отправят към мен. Махайте се. Да дойдат хубави овце. Малки агънца. Мисли за малки, сладки, пухкави агънца. О! Какво беше това? Друг шум. Някой идва. Пак скърца дъска на пода. Някой влезе ли в стаята ми? Не смея да погледна . После подскочих като попарена, щом зодиакалният ми телефон иззвъня. Светнах лампата и отидох да го взема.

— Здравей, кукло — каза Неса. — Извинявай, че не успях да се обадя по-рано. Не можеш да заспиш ли?

— Не, ужасно е. Толкова съм уморена, но се чувствам така, сякаш някой е сложил колан около кръста ми и го стяга ли, стяга…

— Добре — рече Неса. — Опита ли да си мислиш за хубави неща?

— Да, опитах. Но все си мисля за лица, дебнещи на прозореца ми, и пълзящи към мен същества…

— Не, не, така няма да стане. Върви в леглото. Легни по гръб и прави онова, което ти кажа — нареди Неса.

Сторих както ми заръча. Дори само гласът й ме накара да се почувствам по-добре.

— Сега искам да си поемеш дълбоко въздух, направо от стомаха, чу ли? Правиш ли го? Все едно коремът ти е плажна топка, която се издува нагоре, докато вдишваш, да, и спада, докато издишваш. И си кажи наум: „Дишането ми е спокойно и равномерно“.

— Да — отвърнах, след като вдишах и издишах. — Дишането ми е спокойно и равномерно.

— Сега се фокусирай върху пръстите на краката си, нали схващаш? Искам да стегнеш пръстите си. Стягай, стягай. Сега ги отпусни. Добре. Сега се фокусирай върху стъпалата. Стегни ги. Добре ли е? Сега ги отпускай и си мисли: „Стъпалата ми натежават“.

Стягах и отпусках, докато Неса бавно ме караше да се съсредоточавам върху частите от цялото си тяло — мускули на прасеца, колене, бедра, стомах, гърди, ръце, рамене, шия, — и изпълнявайки напътствията й, чувствах как всеки крайник ставаше отпуснат и тежък.

— Сега стегни лицевите мускули, стегни челюстта, чуваш ли? Сега отпусни.

По-нататък не чух какво каза, понеже заспах непробудно — за пореден път бях приспана чрез телефонен разговор с планета. Хъъъррррррррррррррррр.

— Какво става, по дяволите? — извика татко и изтича до предния прозорец. Беше петъчната утрин от междусрочната ваканция.

Лилит остави препечената филийка, с която закусваше, и се втурна след него. Аз не бях толкова бърза. Всъщност изобщо не ми се занимаваше. Бях прекалено уморена, за да се втурвам накъдето и да било, понеже цяла седмица почти не бях спала. След обаждането на Неса положението не се бе подобрило, защото, преди да се усетя, бе дошла поредната нощ. И следващата. И по-следващата… И всеки път изникваха същите стари страхове, без значение колко пъти си повтарях, че трябва да се отпусна. През две от нощите стоях будна до малките часове, борейки се с въображението си и страха от тъмнината, преди най-накрая да се унеса вследствие на изтощението.