Кати Хопкинс - Двойна беля

— Но невинаги се чувстваш така май? — предположи тя.

— Май не.

— Страхотно уплашена, страхотно несигурна, страхотно нервна и страхотно изтощена — обади се Херми. — Понякога хората отговарят механично на този въпрос — „О, страхотно!“, — но ако се задълбочим малко, разбираме, че са изплашени, несигурни, нервни и изтощени.

— Хей, не съм чак толкоз зле — възразих. — Имам предвид, че съм добре, като казвам „страхотно“.

— Добре, страхотно — отбеляза Херми, но не бях сигурна дали се занася.

— Как се чувстваш, когато, да речем, си гризеш ноктите? — попита Селена.

— Понякога ми е нервно — признах.

— Разкажи ми какво изпитваш в тези моменти — насърчи ме тя. — Опитай се да си припомниш последния път, когато си се почувствала така. Може да затвориш очи, ако ще ти бъде по-лесно.

Затворих очи и се помъчих да си спомня как се бях чувствала миналата нощ, преди да се обадя на Неса и най-накрая да заспя.

— Добре. Понякога сякаш вътре в мен се спотайва нещо, нещо ужасяващо, като отровна змия, стегната и увита в стомаха ми, и тогава се чувствам най-зле. Всяка частица от мен сякаш се напряга до краен предел и напълно блокирам, без да мога да изляза от положението. И това състояние ме кара да си представям разни неща, които ме изпълват със страх.

Отворих очи и Селена кимна.

— Страх. Може да те парализира.

— Но понякога страхът е хубаво нещо. Например ако попаднеш в ситуация, когато сетивата ти те предупреждават, че не си в безопасност — да кажем, когато си вървиш по улицата и усетиш, че нещо или някой не е наред. В такива моменти страхът може да ти е приятел, понеже може да те предупреди за нещо.

— По-често обаче — изтъкна Селена — онова, от което се страхуваме, е част от въображението ни и може да се трупа и трупа, докато съсипе живота ни.

— Страхът — намеси се Херми — в много случаи означава лъжливи очаквания, които са привидно реални. Както каза Селена, ние се плашим от неща, които си въобразяваме, които дори не са реални. Това не е за пренебрегване обаче, защото ни кара да се чувстваме ужасно. Понеже чувството на страх си е съвсем реално.

— Точно за този вид страх ще си говорим днес — заяви Селена, — защото в такива моменти най-доброто нещо, което може да се направи, е да поговориш с някого. Кажи на майка си или на сестра си или на някоя приятелка.

— Не! Не мога. Не мога. Не мога. Не мога .

— Защо не? — поиска да узнае Херми.

— Мама и татко биха го сметнали за слабост. Те не боравят с чувства, а само с разум и логика. Ще се наложи да обяснявам защо се чувствам така понякога, а аз не мога да започна. Адам и Лилит ще ме вземат за лигла, както и Мери. Няма да ме канят на страшните си сбирки, нито да ме викат да гледам филми на ужасите с тях. Ще остана без приятели и ще изпусна всички купони. — Доплака ми се след това признание и Селена се пресегна и сложи ръката си върху моята.

— Но тези купони не са ти забавни, нали? — попита тя.

— Трябва да се довериш на близките си — намеси се Херми. — Хората са по-склонни да изслушват, отколкото предполагаш. Ти само си въобразяваш каква би била реакцията им, както и всичко останало.

— Защото не ги познавате. — Разбрах, че съм прозвучала сърдито.

Изведнъж Селена се изправи и се протегна.

— Но първо трябва да се освободиш от всичките си проблеми — каза тя. — И точно това ще направим — затова те доведох тук горе, където никой не може да те чуе.

Започна да ме обзема паника. Божичко! — изтръпнах. Нона грешеше. Тези двамата ме бяха довели на място, където никой да не можеше да ме чуе . Усетих познатото чувство на страх да ме завладява, докато въображението ми се развихри и си представих как ме изоставят тук или ме отвличат. Сигурно физиономията ми ме е издала, защото Селена ми помаха да застана до нея.

— Това е — заяви тя. — Това е чувството, нали? Което изпитваш сега, което те яде отвътре и превзема съзнанието ти.

Почувствах се объркана. Какво ставаше?

— Да, уплашена съм. Аз… изведнъж ме обзе съмнение дали мога да ви имам доверие — прошепнах.

Херми ми предложи телефона си.

— Обади се на майка си или на Нона, ако искаш.

— Не, сигурна съм, че няма нужда. Обаче… не знам защо така… — измърморих.

— Просто го кажи — насърчи ме Селена.

— Защо се страхувам — прошепнах едва-едва.

— По-високо. Хайде, стани и го кажи — настоя тя, щом станах да отида при нея.

— СТРАХ ме е — изкрещях.

— ПО-ВИСОКО — подтикна ме Херми, който също се бе изправил до нас. — Всичко е наред. Викай с всички сили. Тук си в безопасност. Единственото страшно нещо наоколо е чувството, което е вътре в теб. Изкарай го, изхвърли го.