Кати Хопкинс - Двойна беля

Кимнах.

— Да, Селена Луна, а Херми е Хермес, което е другото име на Меркурий — проверих всичко това в една книга за древните богове, която намерих в татковата библиотека.

— Ама че работа! — промърмори Мери, щом седнахме на една скамейка до навеса за велосипеди. — Дай пак да видим телефона ти.

Седнах до нея и й подадох телефона. Тя разгледа списъка с контактите.

— Тук има десет. Ти си се срещала с четирима — Неса…

— Венера. Пи Джей — Плутон, Селена — Луната, и Херми — Меркурий, да.

— Добре, Ева, мисля, че това са им нещо като прозвища. Обаждала ли си се на някой друг от тези номера?

— Да, на доктор Кронос. Явно е някакъв учител. Стори ми се доста строг.

— Защо си му звъняла?

— Ами… ъъъ… Не можех да заспя, когато се преместихме в новата къща.

— А, това ли? — рече безстрастно. — Лилит ми каза. — После се засмя. — Бясна ти е, нали?

Кимнах.

— Направо да се чудиш. Никога досега не ми е била толкова сърдита и не знам дали е защото не съм съгласна с плановете й, или защото съм Момиче на зодиака, или задето казах на мама и татко за сбирките.

Липсваше ми близостта ни като близначки и начинът, по който можехме да си четем мислите. Откакто бях станала Момиче на зодиака, едва няколко пъти се бе случило да изричаме думите едновременно — обикновено това ни се случваше всеки ден.

— Вероятно и заради трите неща. Ще й мине. Защо не се обадиш на някого другиго? Да видим какво ще стане.

— Може. На кого?

Мери пак огледа списъка.

— На Нептун. Капитан Джон Дори. Според наръчника ми по астрология Нептун управлява сънищата и мечтите. Помня, защото го имаше на снимка, облечен като цар. Нали е морският цар.

— Може да ми помогне за кошмарите — предположих.

Мери ми подаде телефона.

— Давай. Няма какво да губим.

Избрах номера му, а Мери наклони глава към моята, за да може да чува разговора ни. След малко отговори дрезгав мъжки глас:

— Ало?

— Да, здрасти. Обажда се Ева Палумбо. Пи Джей ми даде един телефон с твоя номер вътре.

— Отлично. Значи ти сигурно си нашето Момиче на зодиака.

— Да, аз съм и се чудех…

— Обичаш ли риба и картофки?

— Да.

— Нали живееш до Осбъри?

— Да.

— Идвай тогава.

— Моля?

— В „Посейдон“. Така се казва ресторантчето ми в селото. — И той затвори.

— Вкусно — отбеляза Мери. — Да вървим.

— Добре, да вървим — рекох. — И без това мислех да ида в селото да купя подарък на Лилит като извинение, задето издадох тайната за страшните сбирки.

— Отлична идея — одобри Мери. — Може да й купиш нещо прекрасно, от рода на череп или маска за Хелоуин.

Хванахме автобуса, който щеше да ни отведе у дома, но слязохме няколко спирки преди това в село Осбъри и скоро открихме рибното ресторантче. Вратата се отвори със звънтене и в носа ни блъсна миризмата на пържено и оцет, от която устата ми се напълни със слюнка. Стената срещу вратата бе облицована с мозайка в зелено, сиво и синьо. Тя изобразяваше морския цар с бяла коса и голяма бяла брада, който седеше с тризъбеца си върху огромна мидена черупка. Край краката му сред вълните се виждаха различни видове риби. Зад щанда стоеше мъж на средна възраст, който изглеждаше досущ като царя от мозайката — сякаш бе оживял и слязъл от стената. Той ни погледна и засия.

— Два пъти треска с картофки и две коли? — попита.

Кимнахме. Странно — казах си.

Мъжът ни сервира две порции и ни посочи да седнем на една от масите срещу щанда.

— Сега хапнете, а после ще говорим.

Последвахме заръката му и след като ние се нахранихме, а капитанът бе обслужил неколцина клиенти, той дойде при нас.

— Е? Как върви зодиакалният ти месец, млада госпожице? — поинтересува се белобрадият капитан.

— Странно — отвърнах.

— Колко време мина? Трябва да си в края на втората си седмица по мои изчисления?

— Май да. Пи Джей каза, че ще продължи един месец.

— Можеш ли да й помогнеш? — включи се Мери. — Сънува кошмари.

Капитан Джон ме погледна със сините си очи, които блещукаха като слънце по морска повърхност.

— Все още ли?

Кимнах.

— И от тъмното ме е страх, но предполагам, че това вече ти е известно.

— Чух нещо такова — изкикоти се той. — Мога да ти разкрия някои тайни за сънищата, както и за кошмарите. Можеш да се научиш да ги контролираш.

— Няма начин — извикахме в един глас с Мери.

— Има начин — възрази капитан Джон. — Имате ли телевизори у вас?

— Да — потвърдихме пак заедно.

— С дистанционно?

— Да.

— И какво правите, когато попаднете на предаване, което не ви харесва?