Кати Хопкинс - Двойна беля

— Да, колкото ти глас държи — добави Селена, отметна глава назад и изкрещя към небето: — СТРАХ МЕ Е.

И Херми стори същото:

— СТРАХ МЕ Е. Хайде, Ева, изкарай го навън! Всички онези чувства, които си таила в себе си през всички онези страховити нощи, всичките пъти, когато не си можела да заспиш и си чувствала, че не можеш да споделиш с никого. Изкарай всичко.

Поех си дълбоко въздух. Беше вярно. Беше се трупало в мен от месеци, от години, задушавайки истинските ми чувства. Отметнах глава назад като Селена и изкрещях към небето:

— СТРАХ МЕ Е. СТРАААХ МЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ. — Изкрещях това още няколко пъти за късмет и усещането беше странно освобождаващо.

— Супер — отбеляза Селена. — Сега да покрещим още малко. — И за мое най-голямо учудване тя отвори уста и нададе оглушителен и продължителен писък . Наложи се чак да запуша ушите си с пръсти.

Херми ми се ухили.

— Получава се само ако действително осъзнаеш онова, което те тревожи.

— Брей. Какво ли тревожи нея? — изумих се аз.

Херми се засмя.

— О, един куп неща. Понякога прелива от емоции. Но сега е твой ред. Давай!

Затворих очи и се замислих за всички случаи, в които съм била принудена да си замълча, да задържа всичко в себе си, за цялото напрежение, което се бе трупало заради страха ми от тъмнината, за завистта ми, задето винаги съм на второ място във всичко. И после нададох вой:

— А… А… Аааа… ААААА. ААААААААААААААА. АААААААААААААААААААААААААА.

Не знам колко дълго крещях, но изведнъж спрях. Всички лоши чувства си бяха заминали и цялата ситуация изглеждаше наистина, наистина глупава. Ето че се намирах на върха на някакъв хълм с двама много необикновени придружители с имена на планети и крещях с цяло гърло. Стана ми смешно и се разхилих. Смехът ми се оказа заразителен, защото скоро Херми и Селена се присъединиха и след малко всички се смеехме, все едно бяхме чули най-голямата смехория на света. Селена се смееше толкова неистово, че чак й потекоха сълзи от очите.

Тъкмо се успокоявахме за малко, когато някой отново се разсмиваше и другите започваха да му пригласят — и се почваше отначало. И така няколко пъти, докато всичко приключи. Всичко приключи. А аз се чувствах достатъчно уморена, за да спя цяла седмица без прекъсване.

— Бих искала да свикам семеен съвет — заявих по-късно същия ден, когато всички бяха вкъщи, строителите си бяха тръгнали и ние седяхме около масата след вечеря.

— Аз пък искам да гледам едно предаване по телевизията — обади се Адам.

— Само за пет минути — настоях. — Важно е.

— Виж я ти! — изсумтя Адам, но остана на мястото си.

Мама и татко добиха притеснен вид.

— Нали не вземаш наркотици, ангелче? О, боже… — подхвана мама.

— Не, мамо! Не вземам наркотици. Само на дванайсет съм!

— Напоследък децата започват отрано — вметна Адам.

— О, я млъквай! — рекох. — И не съм дете.

— Да не си се провалила на изпитите? — предположи татко.

— Оставете Ева да се доизкаже — намеси се Лилит, която също имаше разтревожен вид. — Явно има да ни казва нещо сериозно, а за твоя информация, тате, още не сме държали изпитите си.

Беше време да призная и втората си тайна на семейството си. Поех си дълбоко въздух и си спомних всичко казано от Херми и Селена.

— Добре. Аз… днес имах сеанс с госпожица Луна и… аз… такова. — Имаше само един начин да го направя. — А… А… ААААА. СТРАХ МЕ Е ОТ ТЪМНОТО!

Мама доста се стресна от този мой изблик.

— Не е нужно да крещиш, скъпа — рече.

— СТРАХ МЕ Е ОТ ТЪМНОТО! — повторих.

— Леле, със сигурност се друса — рече Адам. — Класически симптом — не може да контролира силата на гласа си.

— Грешиш, Адам. Не се друсам. Страхувам се от тъмното.

— И откога? Винаги са ти харесвали страшните сбирки… — учуди се той.

— И страшните филми… — добави Лилит.

— Мразя ги. Винаги съм ги мразела. Те ме плашат и ми причиняват кошмари.

— Страшни сбирки? Страшни филми? — повтори татко. — Как…

— Откога продължава това, скъпа? — прекъсна го мама.

— Някъде откакто станах на шест — отвърнах.

Адам изглеждаше шокиран.

— Сериозно? — попита той.

— Сериозно.

— Не, имам предвид — откога са тези страшни сбирки? — попита мама.

— О… — започнах. Лилит ме гледаше съсредоточено, а Адам — с безпокойство. — Ами аз… това е тайна…

Мама въздъхна и поклати глава.

— Ама и вие с вашите тайни. Не знам…

— Защо никога не си ни казвала, че се страхуваш от тъмното? — пожела да узнае татко.