Кати Хопкинс - Двойна беля

Имам три тайни. Никой, освен мен не знае за тях — дори и сестра ми Лилит, с която сме близначки. Би било ужасно, ако някога ги разкрие. И не само тя — като, си помисля как другите биха реагирали, направо ми призлява, все едно в стомаха ми пърхат мънички пеперуди, опитващи се да излязат навън.

Хвърлих поглед на Лилит, която стоеше в редицата до мен в заседателната зала на училището ни. Тя беше моето перфектно отражение — е, почти! — същите тъмни коси, овално лице, широка уста и кафяви очи. Но ако човек се вгледаше по-отблизо, щеше да види, че нейното чело е малко по-високо и че аз имам дребен белег по рождение на тила си. Като изключим това обаче, все едно виждах себе си. Уж си бях аз, само че в две тела.

— Успех! — прошепнахме си една на друга едновременно. Много често говорехме в един глас. Това е типично за близнаците.

— И на теб! — прошепнахме отново едновременно, щом господин Уилямс се изправи, застана зад подиума и взе плика, който му подаде госпожица Рийгън, учителката ни по английски. Той дълго се суети, докато накрая сложи очилата си и погледна над тях към морето от събралите се отпред ученици.

— Победителят от поетичния конкурс този срок сред осмите класове е… — Директорът отвори плика, след което направи пауза по онзи дразнещ начин, характерен за журито от предаването за таланти в събота вечер, когато обявяват елиминираните от шоуто участници. Целта е да се натрупва напрежението, като през това време всички участници трябва да стоят и да се преструват, че не им пука, каквото и да се случи, но ги виждаш как се потят и стискат зъби. Вкъщи обикновено в такива моменти се разкрещяваме на телевизора: „Хайде, казвай де!“, но тук това не би било уместно, тъй като се намирахме в училище и господин Уилямс бе директорът. Напоследък всичките ни учители бяха възприели този тип поведение, когато се налагаше да обявят каквото и да е в училище. Много тъпо.

Застанал най-отпред, господин Уилямс се подсмихна на учителите вляво от подиума и те също му се подсмихнаха в отговор: личеше си, че го смятат за модерен и готин. Единствената ми мисъл беше: „Дано да съм аз, дано да съм аз“. Лилит вече бе печелила конкурса три срока подред и смятах, че този път трябва, както при наградите „Оскар“, за разнообразие да има друг победител — например аз. Не че завиждах на успеха й. Как бих могла? Та тя ми е сестра, при това близначка, и е най-добрата ми приятелка на света. А и пише изумителна поезия — наистина сериозна и мрачна. Извира от нея като вода, или както се изразява моя противен по-голям брат Адам — „като гной от пъпка“. Той наистина е отвратителен.

Аз хвърлям повече труд в писането и този път дадох най-доброто от себе си, за да премеря сили с Лилит. Преработих стихотворението си хиляди пъти, докато не стана толкова добро, колкото чувствах, че е необходимо. Пак извърнах поглед към сестра ми. Беше облечена в училищната ни униформа, която — за наш късмет — е черна (с бяла риза). Казах „за наш късмет“, защото си падаме по готик 1 1 Течение, обединяващо музика, стил, начин на обличане и поведение, повлияно от готическата литература от XIX век, както и от филмите на ужасите. Последователите му се отличават с предпочитанията си към черното, мрачното, мистичното във външността и поведението си. — Б.пр. стила. Запалихме се по Коледа в седми клас, когато ходихме на екскурзия в Лондон и покрай нас се източи група от младежи, изглеждащи сякаш са излезли от филм за Дракула. Решихме, че са най-страхотните хора, които някога сме виждали — направо като представители на съвсем друга епоха, — и моментално копирахме стила им. Лилит го обожава, защото твърди, че обличайки се по този начин, отрича модата. На нея често й хрумват такива мисли. Понякога само бог знае какво има предвид. Тя е много умна. Лично на мен ми харесва да се обличам така, защото черните дантелени ръкавици без пръсти и сребърните бижута са много красиви — макар очевидно да не можем да ги носим в училище. Аз имам страхотен кръст с диаманти, а Лилит — пръстен с череп, и винаги, когато ни се отдаде сгоден случай, си слагаме черен грим около очите, за да си придадем по-загадъчен вид. Някои всезнайковци от нашето училище твърдят, че готикът вече не е на мода, но Лилит им отвръща, че се обличаме така, защото искаме, а не защото някой ни диктува какво да правим, а и не робуваме на най-новите тенденции, показани в списанията.