Кати Хопкинс - Двойна беля

— Добре — каза татко, след като приключихме с вечерята. (Пенне 3 3 Вид италиански макарони. — Б.пр. със спанак, домати, грах и пармезан. Вкусно!) — Нека свикаме семейния съвет. Микробусите за покъщнината ще пристигнат през уикенда и професионалните работници ще пакетират целия багаж в кашони, така че тази вечер задачата ви е да съберете личните си вещи в малка чанта, която ще вземете със себе си в колата на тръгване.

Той стана от масата и отиде да сложи чайника. Премигнах, щом видях панталоните му — от рипсено кадифе и с цвят на горчица.

— Тате, откъде ги изкопа тия противни панталони? — попитах. — Все едно са от миналия век.

— Намерих ги на дъното на гардероба си.

— Дано не си ги носил извън къщата — добавих.

— Защо пък не? Вършат работа. Много хора само се чудят и маят какво да носят, кое е на мода и кое не е. Чиста загуба на време, пари и средства. Дрехите са предназначени да покриват тялото. Точка по въпроса.

Завъртях очи отегчено. Трябваше да се досетя, че ще последва лекция, ако се осмеля да коментирам липсата му на стил. Не че мама се бе справила по-добре с облеклото си. Носеше размъкнато долнище на анцуг и стара тениска. Но и това не беше необичайно. Не мисля, че притежава дори една пола в гардероба си. Никой от тях не бе в час, щом станеше въпрос за мода или стил. Чувствам се неудобно, когато се наложи да идват в училище на родителска среща или на някой училищен базар, защото и двамата изглеждат, сякаш са се облекли набързо в магазин за втора употреба и са грабнали първия парцал, който им е попаднал.

— Можеш да си позволиш хубави дрехи — продължих. — Не е престъпление да изглеждаш добре.

— Освен ако не робуваш на някой самозван моден гуру, на който му плащат цяло състояние, за да споделя идиотските си хрумвания — обади се Адам.

Въздъхнах. Понякога беше трудно да се живее в къща, пълна с умници, които си мислеха, че всяко стилно нещо е несериозно или повърхностно. (Мама и татко са преподаватели в местния университет — татко по физика, а мама по биология.) Дори Лилит подкрепяше анти модната философия с аргументите, че чрез готик стила демонстрираме неподчинение — вероятно единствената причина, поради която нашите приемаха хладнокръвно странния ни начин на обличане.

— Трябва да ви запиша за участие в някое предаване като „Пълна промяна“ — отбелязах, — за да ви поразкрасят. Бихте могли да изглеждате страхотно, ако положите минимални усилия.

Мама се засмя, но татко предпочете да не ми обърне внимание. Наистина е жалко, защото те могат да изглеждат добре. Татко е смугъл и красив, с квадратна челюст, която крие под буйна брада, а мама е хубава, с дълга тъмна коса, която винаги е вързана на опашка, но непрекъснато се изплъзва от ластика и се разпилява.

— Нямаш право да се обаждаш — намеси се Адам. — С Лилит се разхождате, сякаш сте част от семейство Адамс. Мрачните ви черни дрехи не могат да се нарекат точно висша мода.

— Това е… ъъъ… себеизразяване — възразих. — Готик стилът никога не излиза от мода, а и в момента обсъждаме мама и татко, а не мен и Лилит. Като се има предвид произхода им и факта колко стилни по принцип са италианците, те трябва повече да се гордеят с външния си вид.

Адам също не обръщаше особено внимание на облеклото си, но понеже е момче и по природа си беше тъмен и красив и с чиста кожа, можеше да му бъде простено, задето се мъкнеше като смотаняк. Той се изсмя, стана и се изнесе от стаята. Нямаше да са му излишни няколко урока как се носят панталони — неговите буквално му се изхлузваха, а дъното им бе провиснало почти до коленете му.

— Нямам време да мисля за такива дреболии като дрехи и мода — изтъкна татко. — Сега да се върнем на належащия въпрос. Чухте ли ме добре? Искам утре личните ви вещи да са приготвени.

— И ги сложете в малки чанти, не по-големи от училищните ви раници — добави мама, като почна да почиства масата. — Всъщност направо ползвайте тях. Колата не е толкова голяма, а и отзад при трима ви няма да има много място.

Лявата ми ръка инстинктивно се стрелна към устата ми и започнах да гриза онова, което бе останало от ноктите ми. Бях малко притеснена заради преместването. Не толкова защото напускахме старата си къща, колкото заради плановете около новата.

Разбира се, щеше да ми е мъчно да напусна „Грийб Стрийт“ номер 23 — все пак бях прекарала там целия си живот досега. Но при всички случаи новата ни къща щеше да е по-хубава — по-просторна, с по-голяма градина, а и не беше много далеч оттук, само на десет минути с кола, така че пак можехме да ходим в същото училище. Освен това се намираше по-близо до местното село Осбъри.