Кати Хопкинс - Двойна беля

— Защото тя вероятно се чувства по-комфортно при случващото се. Вярно ли е?

Кимнах.

— Е, какъв е проблемът ти? Не ми казвай, ако не искаш.

— Ами аз… на никого не съм казвала.

— Ще опазя тайната ти. Обещавам. Честен кръст, мила.

— И обещаваш, че няма да се смееш?

— Освен ако не е нещо наистина смешно — отвърна с усмивка и ме стисна нежно по ръката. — Ако нещо те тормози, най-добре е да го споделиш. Споделената болка е половин болка. Ако я държиш затворена в себе си, тя се подхранва и расте, и расте, докато стане като чудовище вътре в теб.

— Точно за това говоря — рекох.

— Ами изплюй камъчето тогава.

— Добре. Моят… моят проблем е, че… знам, че звучи глупаво и детинско, но аз… се страхувам от тъмното.

— В това няма нищо глупаво. Много хора се страхуват от тъмнината.

— Не и тези от семейството ми — подметнах и бързо я осведомих за страшните вечери на Лилит и Адам.

Тя ме изслуша търпеливо и по очите й си личеше, че ми съчувства.

— Но защо не си разказала на никого досега?

— Не можех. Не мога. И така съм си все втора във всичко. Лилит е идеалната близначка. Винаги получава всички награди. Тя е умна и безстрашна и пише великолепна поезия, а аз само й дишам праха, без да мога да я настигна. Ако тя и всички други разберат, че освен пълна загубенячка съм и лигла и ме е страх от тъмното, ще бъде ужасно унизително за мен. Затова не мога да кажа на никого.

— О, горкичката — рече Неса.

Кимнах.

— Разбираш ли къде е проблемът — не мога да реша. Ако спим в една стая с Лилит, тогава няма да ме е страх нощем, защото тя ще е там — щом има и друг, горе-долу се чувствам добре, но пък в този случай няма да имам собствена стая по мой вкус, както се надявах.

— А дълбоко в сърцето си какво наистина искаш да се случи?

— Да не се страхувам повече.

Неса кимна.

— Ако преодолееш това, ще си свободна. Ще можеш да отидеш навсякъде, без да изпитваш страх. Но какви по-точно са плановете ти за твоята стая?

Отидох до раницата си и извадих тайната си кутия. Обърнах се, държейки я до гърдите си.

— Аз… ъъъ… тук съм събрала някои идеи как си я представям.

— Хайде тогава, да видим.

— На никого не съм ги показвала. Обещай, че няма да изпаднеш в шок.

Неса премигна.

— Ще се постарая.

Реших, че мога да й се доверя.

— Добре, обаче е тайна, чу ли?

— Добре — обеща тя.

Заровичках в кутията и махнах стихотворенията си (тях все още не бях готова да покажа на никого!) и й подадох останалите изрезки. Тя ги прегледа и кимна, след което ме погледна и се усмихна.

— Така си и мислех — рече. — Този стил повече ти отива. — И изведнъж се разсмя. — Но няма да е голяма тайна, ако направиш стаята си по този начин.

Неса разпиля по леглото снимките, които бях изрязала от различни списания. Всяка една от тях преливаше от разкошно, превъзходно… розово.

— Бъди смела — посъветва ме Неса, след като признах, че се страхувам да разкрия плановете си на семейството си, и тъкмо такава възнамерявах да бъда. Напуснах салона й успокоена и окуражена — освен това се бях сдобила с яркорозов лак на краката, за да се връзва с мечтания декор на стаята ми.

На връщане към вкъщи споделих на мама идеята си да се спра на розовото. Тя изобщо не се учуди.

— Както решиш, скъпа — каза. — Нали ти ще живееш там.

И така, първата ми тайна е споделена с човек от семейството. Едно на нула — зарадвах се аз, щом слязох от колата, когато стигнахме у дома, но поначало ми бе ясно, че мама няма да е проблем. Тя просто не се интересуваше толкова от тези неща. Сега следваше да се кача в стаята на Лилит. Двете с Мери седяха на пода и си лакираха ноктите на краката. Перлено бяло за Мери и вампирско червено за Лилит. Не се изненадах да видя, че Лилит се е отдала на същото занимание като мен преди малко, защото това често се случваше, докато сме разделени. Свързано е с факта, че сме близначки.

— Трябва да ви покажа нещо — съобщих и преди да съм изгубила смелост, извадих розовите си планове и ги изложих на пода. — Ето как искам да направя стаята си — изтърсих.

Мери и Лилит ги погледнаха. Мери вдигна поглед към мен и вдигна палци одобрително. Лилит изглеждаше объркана.

— Шегуваш се — рече.

— Ами… не. Така искам да изглежда стаята ми, затова няма да можем да спим заедно, понеже, нали разбираш, идеите ни напълно се разминават.

Сестра ми се вторачи в мен, опитвайки се да прецени дали се будалкам.