Кати Хопкинс - Двойна беля

Но и двете знаехме, че няма да може. Не бяхме виждали такъв из местните магазини и павилиончета за готик аксесоари, а и изглеждаше много скъп.

— Значи казваш, че тези неща просто са пристигнали в тенекиената ти кутия, заровена в земята от години, и че ти не си ги слагала вътре? — попита Адам.

— Да, кълна се. Но кой според вас го е направил? И как е разбрал за кутията ми? Не е ли странно?

Лилит стана и отиде до вратата.

— Ясно е като бял ден — заяви тя. — Сама си ги сложила вътре, защото си искала да измислиш тайнствена история и да привлечеш вниманието към себе си.

От думите й ми се зави свят. Понякога Лилит казваше неща, които жилеха.

— Не отричай, че понякога изпитваш завист, знам, че е така…

Отворих уста да възразя, но беше вярно — на моменти наистина й завиждах. И точно както знаех какво чувства тя понякога, процесът, разбира се, беше двустранен и тя също усещаше моите чувства. Въпреки това обаче нямаше как аз самата да съм поставила подаръците вътре.

— Така е, но… кой не би ти завидял? Ти винаги си най-добрата във всичко, винаги си първа… но — кълна се в собствения си гроб и в гроба на първия ни котарак Монти, погребан там в градината — кълна се, че не съм слагала онези пакети вътре.

Лилит и Адам се вгледаха изпитателно в лицето ми.

— Казва истината — заключи Лилит.

— В такъв случай трябва да има друго обяснение — започна Адам. — Мисля, сестричке, че тайното ти местенце е било известно на мама или на татко. Най-вероятно мама те е съжалила, задето никога не печелиш никакви награди, и когато е чула, че Лилит е спечелила поетичния конкурс днес, ти е купила няколко подаръка, за да компенсира, и ги е дала да ги опаковат в магазина, заради което изглеждаха толкова професионално увити.

Двете с Лилит кимнахме. Беше точно в стила на мама. Тя винаги твърдеше колко е важно равенството и поделянето и грижата за онези, които нямат нашия късмет.

След правдоподобното обяснение на Адам аз се почувствах мъничко по-добре, взех подаръците си и си легнахме. Но веднага щом изгасихме лампите и се сгуших в завивките, си спомних компютърната разпечатка, прозорчето на екрана, обявяващо, че аз съм Момичето на зодиака, както и картичките в пакетите, надписани за Ева Палумбо, Момичето на зодиака. И мама, подобно на татко и Адам, имаше същите възгледи, щом станеше дума за хороскопи и астрология. Тя смяташе, че това е занимание за малоумни. Значи, в края на краищата, не беше възможно подаръците да са от нея. Но ако не бе тя, кой тогава бе оставил пакетите? И от къде на къде ще ги крие на тайното ми място? Кой, по дяволите, беше Пи Джей? И какво искаше той или тя от мен?

— Матео, Матео ! Свали ме долу! — извика мама, щом татко я взе на ръце.

— Нали трябва да те пренеса през прага? — отвърна той, клатушкайки се по алеята, която водеше до верандата на новата ни къща. — Нов дом, ново начало.

Лилит хвърли поглед в двете посоки на улицата от мястото на паркираната ни кола.

— Поведението им е направо унизително. Дано никой не ни гледа, за да не разберат какви откачалки имаме за родители.

Засмях се. Аз пък го намирах за сладко, а и Лилит напразно се тревожеше, защото фиаското им не трая дълго. Въпреки че мама е слаба и дори клони към кльощава, формата на татко не е както едно време и видях как коленете му почнаха да сдават багажа. След секунди и двамата се строполиха един върху друг на ливадата отпред.

— Това ми идва в повече — измърмори Лилит и се затича към входната врата. — Току-що пристигнахме, а вече ме карат да се срамувам!

В този момент чух звънене на телефон. Не беше моят, нито на Лилит, понеже и на двете мобилните ни звъняха с „Реквием“ на Моцарт. Адам ни я бе сложил и трябваше да му се признае, че никой друг в училище нямаше такава мелодия на телефона си. Но тази, която се разнасяше в момента, приличаше на звуци от църковен орган. Беше шантава.

— Откъде идва този шум? — попита мама, след като стана от тревата и, си изтупа долнището.

Адам посочи към мен.

— От теб. Идва от раницата ти, Ева — поясни той.

— Няма ли да се обадиш? — попита мама.

Имах ужасното предчувствие, че това е новият ми телефон, затова поклатих глава.

— Ще се обадя после.

— Ела тук — настоя мама. — Аз ще вдигна. Сигурно е някой от приятелите ти. Ще ги поканя да ни помогнат с разопаковането. — Преди да успея да я спра, тя грабна раницата ми и в следващия миг я видях как изважда телефона от страничния джоб, в който го бях сложила. — Какво е това? — попита учудено. — Това не е твоят телефон.