Кати Хопкинс - Двойна беля

— Н-н-някаква фигура, висок… мъж, струва ми се. Адам, недей !

Брат ми се бе втурнал по посока на дърветата.

— Излез, излез, където и да си — извика той, после се огледа. — Няма никого.

Лилит ме хвана под ръка.

— Браво, Ева. Замалко да се вържем. Този твой писък прозвуча много достоверно.

— Ама аз наистина видях някого. Честна дума!

— Да бе — рече тя, щом Адам се върна при нас.

— Там няма никого, хлапе — увери ме той.

Сърцето ми биеше лудешки.

— Трябва да ми повярвате. Знам какво видях, не си въобразявам. Да си вървим вкъщи. — Тръгнах към пролуката между храстите, но Адам ме дръпна назад.

— Може вече да спреш с театъра — рече. — Успя да ни заблудиш за момент с този първокласен писък и знаем какво искаш да постигнеш — опитваш се да компенсираш липсата на добра история. Това, което искаме от теб, е хубава страшна история като тези, които измисляме двамата с Лилит. Разбираш ли, малко мое… как я нарече, Лилит? Момиче…

— Момиче на зодиака — отвърна сестра ми. — Изглежда, че двете сме с различни изгряващи знаци, или както там се казва. Ева пак се ровичкаше в разни астрологични сайтове.

Извърнах отново поглед към дърветата, но всичко изглеждаше замряло. Нито звук, нито движение. Въпреки това нямах търпение да се приберем вкъщи. Адам кръстоса очи и сложи фенера под брадичката си, за да заприлича на зомби.

— Ева Палумбо, астрологията е за смотаняци, за хора без мозък, което означава, че ти нямаш мозък, което пък означава, че някой ти го е изял. Някоя вечер някой е влязъл през прозореца и ти е изгребал мозъка през ухото.

— Или са ти го изсмукали със сламка — добави Лилит. — През очната ти ябълка.

— Ъх! — изстенах. — Бихте ли престанали? Толкова е отвратително, а и астрологията не е за смотаняци. Използва се от много хора, и то от такива с мозък.

Адам взе да светва и изгасва фенера, така че призрачното му лице ту се появяваше, ту изчезваше.

— Посочи ми някакъв убедителен аргумент в полза на астрологията.

— Добре. Аз… — Погледнах към небето, където лунната светлина се мъчеше да пробие през облаците. Един облак се отдръпна и изведнъж пред мен се откри яркият полумесец. — Добре, погледни Луната. — Лилит и Адам вдигнаха погледи нагоре. — Всички знаем, че Луната въздейства на морето, на приливите и отливите, нали?

— Да — съгласи се Адам. — Всеки го знае.

— Също така знаем, че и Слънцето влияе на планетата ни по много начини — дава ни светлина, топлина, въздейства на растенията…

— И тъй нататък, и тъй нататък — прекъсна ме Лилит с досада.

— Добре. Това са само две от небесните тела, за които знаем, че ни влияят. В астрологията са десет. Не знам точно какво правят, но всички те са в различни позиции на небето, нали така? Някои са по-близо до Земята, други са по-далеч. И ако Луната може да влияе на морето, а Слънцето — на растенията, защо да не могат да влияят и на човешките същества?

— Накъде биеш, Ев? — попита Адам. — Защото дотук не каза нищо, с което да ме убедиш.

— Опитвам се да кажа, че там в небето може да има природни сили, които оказват влияние и на нас, като се има предвид, че сме живи същества на тази планета. Това е нещо като гигантска компютърна програма — всички различни елементи наоколо в момента на раждането ни определят конкретни неща за нас. В зависимост от разположението на планетите в небето и ъгъла на наклона на земната ос възниква нещо изключително уникално за всеки индивид.

Лилит кимна.

— Мисля, че ще се съглася с теб.

— Тъкмо затова, когато съм се родила аз, двайсет минути след Лилит, в подредбата на планетите в небето е настъпила някаква промяна в сравнение с момента на раждането на Лилит. Защото през това време Земята се е завъртяла малко, така че всички планети са се разположили под леко по-различни ъгли.

Адам кимна.

— Може и да имаш право. Това би обяснило защо тя обича да командва, а ти — не. — После се засмя. — Но все пак всичко това може да са пълни глупости.

Вдясно от Лилит забелязах някакво движение с ъгълчето на окото си. Хвърлих поглед зад нея и… кълна се, че видях движеща се сянка сред дърветата. Беше толкова тъмно, че не можех точно да я различа.

— Адам, зад теб — изпъшках. — В дърветата! Сигурна съм, че има някого.

Адам даже не си направи труда да се обърне.

— Да, да, няма да се хванем повече. Поне измисли нещо ново.

— Ама аз…

— Тъъъпооо — рече Лилит.

— Лилит, ти поне познаваш кога казвам истината — знаеш, че е така.

Лилит се вгледа съсредоточено в очите ми за няколко секунди.