Кати Хопкинс - Двойна беля

— Тоя може да ти е баща — отбеляза Адам. — Как може да харесваш такива типове?

— По-добре такива, отколкото някой пъпчив сополанко от някоя момчешка банда — отвърна Лилит. — Преобразителя е толкова харизматичен, сякаш е мъдра древна душа и знае много неща.

— Пфу! — изсумтя Адам. — Изглежда като изровен от земята. Има нужда от малко тен, без майтап.

В рекламата показаха Преобразителя в различни пози пред сгради, чието обзавеждане е проектирал. Във всички кадри зад него се виждаха двамата му странно изглеждащи асистенти — една блондинка със сурово изражение и един якичък момък с бръсната глава. И двамата имаха напрегнат вид. После образите на екрана се промениха и програмата продължи с обичайните реклами на прах за пране, зърнени закуски и бебешки пелени.

— Добре, вече може да го изгасиш — нареди Лилит.

— Благодаря ви, Ваше височество — отвърна Адам, изключи телевизора и се изправи. — И тъй, мили мои мънички сестрички, какво ще кажете, след като в неделя ще се местим, да посетим за последен път съседния двор?

О, неее! — обзе ме паника. На косъм бях да издрънкам една от тайните си точно в този момент, но Лилит също се изправи.

— О, да, хайде! Да, трябва да го направим заради доброто старо време. Ева? А и утре вечер може да нямаме този шанс, след като багажът ще е събран и мама и татко няма да са заети. Да си вземем палтата, а ти, Адам, се погрижи нашите да не ни усетят. Хайде, Ев!

— Ама нали не се преместваме толкова далеч? Имам предвид, че можем да идем и друг път.

— Не — възрази Лилит. — Няма да е същото. Никога повече няма да можем да се промъкваме по тайната пътечка през дърветата в градината ни. Мисля, че трябва да идем тази вечер и да извършим прощален ритуал.

— Съгласен съм — подкрепи я Адам. — Да не се уплаши, Евче-бебче? Да не се уплаши от страшното филмче?

— Пфу, изобщо не беше страшен. Няколко безглави трупа не могат да ме уплашат. Ами добре тогава, да вървим — заради доброто старо време. Обаче… ъъъ… какво ще правим с мама и татко? Може да ни чуят.

Адам бързо се промъкна на втория етаж и се върна след минутка.

— Спят като агънца — докладва той. — Или в случая с татко — като много шумно хъркащо агънце.

Взехме връхните си дрехи и се запътихме към задната веранда.

— Къде е фенерът? — запита Лилит и се огледа. — Някой го е преместил.

Усетих го в джоба си, останал от излизането ми навън по-рано.

— Може татко да го е прибрал в багажа — предположи Адам. — Не ни трябва. Колкото по-тъмно, толкова по-забавно. — Той погледна през прозореца към небето. — Освен това има много облаци, така че ще е непрогледен мрак.

Нямаше начин да ме закарат в съседния двор без фенер. За нищо на света. Обърнах се и докато Адам отключваше задната врата, се престорих, че съм видяла фенера на лавицата вдясно.

— Чакай, ето го — извиках и бързо го извадих от джоба си, за да го видят в ръката ми.

— Не мисля, че ни трябва — настоя брат ми.

— За всеки случай — рекох и Лилит кимна в съгласие.

— Макар че, ако ще правим прощален ритуал, щеше да е по-добре да имаме свещ. Ще взема една от шкафчето под мивката, стига да не са ги опаковали вече. — Тя се разтършува и след малко се появи с една свещ и кутия кибрит, които мушна в джоба си.

Затътрихме се по градинската пътечка, завихме вдясно зад живия плет, после Адам се прехвърли през високата до колене ограда и мина през пролуката между редицата от иглолистни храсти. Беше лесно да го направим, защото бяхме минавали по този път безброй пъти.

След малко се озовахме в съседния двор. Под съседния двор се разбираше гробището. Един мизерен лунен лъч просветна иззад облаците и за кратко освети редовете от безмълвни гробове. Очите ни скоро се приспособиха към тъмнината. Над главите ни в нощта се издигаха ангели, разперили крилата си, сякаш защитаваха онези, които лежаха под земята. Върху други гробове имаше обикновени надгробни камъни, на които бяха издълбани имената на починалите. Виждаха се разни вази с цветя — някои бяха свежи, явно поставени наскоро, а други бяха изсъхнали, оставени без надзор отпреди седмици. В далечината под тъмното небе се очертаваха силуетите на дърветата, някои лишени от есенните си листа. Потръпнах от студ.

— Добре ли си, Ев? — попита Лилит.

Кимнах.

— Да. Защо да не съм? И не ми викай Ев. — Семейството ми ме наричаше Ев, а понякога дори Евче или Евинце, което истински ме дразнеше. С техните имена никой никога не си правеше експерименти.