Кати Хопкинс - Двойна беля

— Само питам — сопна се Лилит. — Няма нужда да се надуваш.

— Не се надувам. И съм добре. — Всъщност не бях добре. И това беше една от тайните ми. Бях ужасена, както винаги, когато идвахме на гробището — още от първия път, когато бяхме на осем години. Това беше любимото място на Лилит и Адам, а любимото им занимание бе да седят върху някой гроб и да си разказват истории за духове. Понякога дори се маскираха като духове и таласъми, особено за Хелоуин.

Винаги, когато ни идваха на гости разни приятели, те бяха водени на това място — явно повечето хора си умираха за страшни преживявания — и скоро тази традиция се превърна в нещо като празничния номер на Палумбо под надслов: изкарай ангелите на приятелчетата си. Никога не ми е харесвало. Нито веднъж. Всичко, което получих от този номер, беше навикът да си гриза ноктите и страхова невроза. Разбира се, много бързо осъзнах, че никога няма да мога да си призная колко ме е страх или как истински ненавиждам да ходя там. Ако го сторех, щяха да ме изоставят и да ми се присмиват. Лилит използваше преживяванията си там, за да подхранва поезията си и имиджа си на готик принцеса, а Адам — за да печели нови приятели, демонстрирайки колко е смел, колко разтреперващо плашещ може да бъде и как не съществува предизвикателство, което да не приеме, или страшно място, на което да не дръзне да отиде — с изключение на криптата в отсрещния край на гробището. Дори Адам не беше толкова глупав да ходи там. Носеха се слухове, че през осемнайсети век шест деца са се заключили вътре на Хелоуин, а на следната сутрин намерили само дрехите им и следи от нокти на вратата, откъдето са се мъчили да се измъкнат. Останките им никога не били открити. Легендата гласеше, че ако някой влезе вътре на Хелоуин точно в полунощ, костите му ще се превърнат на прах и ще се разпилеят из гробището. До криптата имаше шест гроба, за които се твърдеше, че са били направени, за да напомнят за случката. Изтръпвах, когато минавах оттам денем, а какво оставаше да припаря там през нощта.

Изведнъж Адам изскочи иззад едно дърво. Лилит изпищя и се разсмя, а аз паднах назад и си ожулих рамото в една надгробна плоча. Всичко давах брат ми да не прави така. Окопитих се и си поех дълбоко въздух. Може би сега бе моментът да им разкажа за тайния си страх — щеше да е като част от ритуала по сбогуването ни с гробището. Да им призная, че посещенията ни тук ми бяха причинили страх от тъмното, ненавист към филмите на ужасите, отвращение към гробищата и множество кошмари.

Толкова се радвах, че се местим на място, обградено от всички страни с къщи. Къщи, които Лилит и Адам се надяваха да са обитавани от духове. Къщи, които аз се надявах да бъдат обитавани единствено от живи хора. Но преместването ме бе изпълнило и с чисто нов страх — собствената ми стая. Като се имаше предвид, че се страхувам от тъмното, идеята не ми се струваше особено привлекателна. Нещата бяха горе-долу наред, докато деляхме стаята с Лилит — сякаш присъствието й ме закриляше и ми вдъхваше смелост. В новата къща щях да съм съвсем сама и това ме изпълваше с ужас. Беше време да си призная, че аз, втората по главнокомандване след готик принцесата Лилит, всъщност мразех тъмнината. Поех си дълбоко въздух, за да събера сили за признанието си.

— Всъщност, хора, трябва да ви кажа нещо — започнах.

— Чудесно. Нова история за духове? — предположи Адам и застана до една статуя на ангел, надвиснал над гроба на някой си Ерик Барингтън, починал в съня си през хиляда деветстотин осемдесет и шеста година.

За втори път тази вечер смелостта не ми достигна и аз изтърсих един виц, който Мери ми бе разказала предишния ден.

— Кой дух обитава футболното игрище?

— Не знам — отвърнаха в един глас Адам и Лилит.

— Гол-търгайстът.

Лилит и Адам изпъшкаха с досада.

— Ама че тъпотия — рече Лилит.

— Не знаеш ли някоя страшна история? — попита Адам. — Все Лилит и аз разказваме хубавите мистерии.

— Обаче тя е тази, която е… как беше, Ева? А, да, Момичето на зодиака — обяви Лилит.

— Какво е това? — полюбопитства Адам.

— А, нищо — отвърнах. — Някаква тъпа реклама в интернет.

Точно в този момент забелязах как нещо помръдна зад рамото на Адам, нещо сред дърветата. Погледнах натам. Не нещо, а някой. Нечия фигура с черно наметало.

— Божичко! — изпищях и посочих натам. — Ей там! Там има някого.

Лилит и Адам подскочиха стреснато.

— Какво? Кой? Какво видя, Ева? — попита Адам.

Усещах, че не мога да си поема въздух.