Кати Хопкинс - Двойна беля

Когато дойде моят ред да се провра през храстите, аз се обърнах назад, за да се уверя, че никой не ни следва. И още веднъж зърнах нечия фигура, мога да се закълна. За част от секундата, щом луната се показа иззад един облак и освети гробището, мярнах висок тъмен мъж с наметало. За миг луната освети бялото на очите му, щом той се обърна, и бях сигурна, че гледа право в мен. Хвърлих се напред в храстите и почти паднах, но не се сдържах и погледнах назад за последен път. Мъжът беше изчезнал и видях само лъч лунна светлина, спускащ се върху гроба, където само допреди секунди бе стоял той.

— Вие ме чакайте в хола — казах, щом най-после влязохме в кухнята, — а аз ще донеса кутията.

— А, не, идваме с теб. Може да ни измамиш — възрази Адам.

Завъртях очи към тавана.

— Как — като увия два пакета за пет секунди? Стига! А и защо ще искам да ви мамя? Повярвай, Адам, просто не искам да събудим мама и татко.

— Хайде, остави я — намеси се Лилит. — Или има такива пакети, или няма.

— Точно така — заявих и изтичах от кухнята нагоре по стълбите, преди да са си променили решението. Щом влязох в стаята си, бръкнах под леглото, грабнах кутията, извадих отвътре снопа с тайни писания и ги натъпках в раницата си, след което слязох обратно долу, като вземах по две стъпала наведнъж. Лилит и Адам ме чакаха в хола.

— Ето. — Подадох кутията на Лилит.

Тя я погледна, отвори капака и отвътре се показаха двата пурпурни пакета. Извади ги и понечи да ги отвори, но Адам спря ръката й.

— Всъщност тези пакети са на Ева. Тя трябва да ги отвори.

За миг по лицето на Лилит пробяга раздразнение, но тя бързо го прикри.

— Да, разбира се. — Тя сложи обратно пакетите вътре и ми подаде кутията.

— Нямам нищо против — рекох. Чувствах се зле, задето тя нямаше нищо, което да отвори. Досега винаги двете бяхме получавали подаръци. Никой никога не бе подарявал нещо само на едната — изключение правеха единствено наградите в училище.

— Все едно — каза Лилит. — Сякаш ми пука. — Но знаех, че й пука. Често усещахме какво мисли или чувства другата.

— Ето — ти отвори единия, а аз — другия — предложих и й подадох по-малкия пакет. Макар да се преструваше, че й е все едно, личеше си, че няма търпение да разкъса опаковката и да види какво има вътре.

— Ама хайде де — обади се Адам, — почна да ми писва от вас. Щом преброя до три, да сте ги отворили. Едно… две… три…

Разкъсахме опаковките.

— О! — възкликнах, щом видях какво има в моя — сладурски мобилен телефон, супер съвършен, стилен и тотално готик. Беше кървавочервен с камък от черен опал. — Разкошен е!

Лилит надникна и видях в очите й пламък на възторг, но подобно на раздразнението отпреди малко, тя бързо го прикри.

— Да, обаче дали работи?

Натиснах няколко копчета и го вдигнах до ухото си.

— Не съм сигурна. — Погледнах в пакета да видя дали има някакво упътване, но не намерих такова. Тъкмо щях да изхвърля опаковъчната хартия в кошчето, когато от нея изпадна малка картичка.

Адам я грабна и я прочете:

— „Момиче на зодиака, скоро ще ти се обадя. Твой Пи Джей“.

По гърба ми полазиха тръпки. Това не беше история, измислена от Лилит и Адам. Случваше се в действителност.

— Пи Джей? Пи Джей кой? — попитах.

Адам вдигна рамене.

— Таен обожател? Някой натрапник? Убиец с брадва? Може да е всеки. Какво има в другия пакет?

Лилит погледна вътре. Беше разопаковала малка кутийка, като за бижута, но още не я бе отворила.

— Хайде! — подкани я Адам.

Тя открехна кутийката и въздухът се изпълни с прекрасен дървесен аромат. Вътре имаше сребърна верижка с медальон. Сестра ми я извади. Медальонът имаше формата на мъничък скорпион и подобно на телефона беше изящно изработен. Разбрах, че Лилит го иска за себе си, а и на мен ми се струваше честно да си поделим подаръците. Един за нея, един за мен. Всъщност започвах да се плаша от всичко това, докато Адам и Лилит бяха напълно очаровани.

— Можеш да го задържиш, ако искаш — рекох. — Както и да бъдеш Момиче на зодиака. Тая работа не е за мен.

Лилит се усмихна, но после забеляза, че вътре има картичка — същата като в пакета с телефона. Взе я и прочете:

— „За Ева Палумбо, Момичето на зодиака този месец“. — Тя ми подаде медальона. — Не мога да го взема. Който го е изпратил, очевидно го е предвидил за теб.

— Не. Може би не е знаел, че сме близначки. Наистина, задръж го — настоях и се опитах да й го подам.

— Не. Не го искам. — Тя избута ръката ми. — Мога да си купя същия от магазина.