Любомир Николов - Наследникът

Ала съдбата не му даде този шанс.

На третата вечер след завръщането цялото семейство бе седнало да вечеря под лозницата в двора. Над пустинята царуваше звезден мрак и откъм езерцето полъхваше благословена прохлада. Петролната лампа, закачена над софрата, опитваше да се пребори с тъмнината, но успяваше да обрисува само един тесен светъл кръг около насядалите хора.

Фатин обра с пръсти последните зрънца ориз, въздъхна доволно, облегна се на стената и махна с ръка към сина си.

— Абдул! Бягай горе да ми донесеш лулата.

— Да, татко — отвърна послушно момчето, скочи на крака и изтича към горния етаж на къщата.

Там го завари бедата. Тъкмо бъркаше в чекмеджето на скрина до прозореца, когато от нощта като адски демони излетяха въоръжени конници. В светлината на лампата блеснаха саби, раздадоха се писъци, плисна кръв и всичко свърши за броени секунди, ала на Абдул му се струваше, че цяла вечност е гледал през стъклото как падат мъртви баща му, майка му, сестрите му и братовчедът Галиб. Беше се вцепенил от ужас и кой знае защо най-много го потресе не самата смърт, а кървавите петна по бялата покривка. Мама няма да може да изпере това, помисли си той и изведнъж дъхът заседна на гърлото му, защото осъзна, че майка му вече никога няма да пере.

Долу конниците скочиха от седлата. Бяха облечени в черно, с черни превръзки през лицата, които оставяха открити само очите.

— Пребройте ги! — заповяда най-едрият, навярно предводител на шайката.

— Шестима — отговори след миг един от нападателите. — Точно както ни казаха: докторът, жена му, три момичета и едно момче.

— Добре — кимна главатарят. — Проверете дали са мъртви, запалете къщата и да се махаме. Господарят ще е доволен.

Пет минути по-късно злодеите яздеха през нощната пустиня, а пред тях танцуваха грозни, безформени сенки, хвърляни от пламъците на пожара в благословения малък оазис.

Вече не благословен, а прокълнат, оазисът се смаляваше зад гърба на Абдул, докато накрая дюните го укриха от поглед. Момчето не се озърна нито веднъж. Там вече нямаше нищо за него, освен болезнени спомени и хладни кроежи за мъст. Абдул ал-Хакими можеше да загине в онзи пожар — и всъщност наистина бе загинал. От онази нощ на негово място се появи друго момче със сърце от камък и воля от стомана. Наричаха го Нусафер Елхаджиб и имаше една-единствена цел в живота: да прониже със стрела гърдите на халифа Ахмад.

Проблемът бе само един. Халифът нямаше ни най-малко желание да му се случи подобно нещо и бе взел най-строги мерки да предотврати всяка възможност за атентат.

И все пак имаше начин. Имаше. Ако стрелата бъде пратена от много далече… ако е много тежка, за да не се отклонява… и ако стрелецът е ненадминат майстор…

Елхаджиб знаеше какво му трябва. Стоманен лък — и стрела от маскон.

Бе изминал половината път, когато видя стареца да седи невъзмутимо сред пясъците, без да обръща внимание на непоносимата жега. Приличаше малко на нищия проповедник Джалал ал-Дин, но човек би могъл да ги сбърка само отдалече… или под прикритието на нощния мрак край водите на Нил. Този тук беше облечен не в дрипи, а в снежнобели одежди, брадата и дългата му коса блестяха като сребро, а прорязаното му от дълбоки бръчки лице излъчваше мъдрост и печална увереност.

Момчето спря пред него.

— Значи упорстваш в плана си, Нусафер Елхаджиб? — спокойно изрече старецът. — Не желаеш да продължиш делото на баща си.

— Делото на баща ми! — Елхаджиб се извърна и ядно плю в пясъка. — Какво му донесе то, освен смърт? Престани да ми досаждаш, старче! Не знам кой те праща — пъкълът или раят — но ако наистина си мъдър, би трябвало да разбираш, че за мен няма път назад. Нищо не ще ме върне към миналото. Нищо! Аллах може да ме погуби, но не и да ме спре.

— Ех, гордост на младостта — въздъхна старецът. — Не, момко, Аллах няма нужда да те погубва, за да ти докаже колко крехки и глупави са човешките планове. Особено когато зад тях не стои нищо друго, освен желанието за мъст. Добре, няма да те възпирам, щом така си избрал. Върви си по пътя и дано в края му намериш утеха.

Няколко секунди двамата се гледаха втренчено, после момчето тръсна глава, завъртя се и тръгна решително през пустинята. След стотина крачки се озърна през рамо… и не се изненада, като видя, че от странния старец няма и помен.

Ланс се озърна към дърветата, но не видя никъде Кийра. Е, може би така щеше да е по-добре. Вече бе овладял близкото хвърляне, но нямаше никаква гаранция за успех, а не искаше да се излага пред нея. Стигаше му и това, че Хурго Злитопор стоеше на двайсет крачки от него и го гледаше с изпитателно присвити очи. Този път беше дошъл със секирата си и това изглеждаше добър знак за момчето. Стига да успееше да се представи добре.