Любомир Николов - Наследникът

Принцът рязко се завъртя, излезе с широка крачка навън и се метна на коня.

Доктор Фатин ал-Хакими наведе глава. Изпод тезгяха синът му Абдул го гледаше с широко разтворени, блестящи очи.

— Излизай, синко — уморено изрече той. — Чака ни работа.

В малкото мазе под къщата имаше врата, която никога не се отваряше. Наричаха я Забранената врата. Доктор Фатин единствен знаеше какво има зад нея и затова сърцето на Абдул се разтуптя, когато видя баща си да я отключва. Очакваше там да е скрито съкровище, но гледката го разочарова. В тясната стаичка зад вратата нямаше нищо освен вехта дървена ракла, стол и писалище с разтворена книга върху него.

Бащата отвори раклата и се обърна към момчето.

— Помогни ми, Абдул.

Вътре имаше денк от насмолено платно — толкова тежък, че дори с общи усилия едва го измъкнаха от сандъка и трябваше да си почиват на два пъти, докато го изнесат на двора. Лекарят разгъна платното и отдолу се разкри нещо, което напомняше броня — кръгли метални плочки, зашити една над друга като керемиди на покрив или като рибешки люспи.

— Какво е това, тате? — смаяно попита Абдул.

Баща му приклекна, хвана момчето за раменете и го погледна в очите.

— Това, сине, е моето наследство, а някой ден ще стане и твоето. Нашият род от векове изследва Дървото на смъртта. Мечтата ни е да използваме неговата страшна отрова за благото на хората — защото всяка отрова е и лекарство. Още прадядо ми е открил, че невидимата смърт прониква през всичко, освен през оловото. Затова създал този кожен костюм, обшит с оловни плочки.

Момчето погледна със съмнение купчината олово.

— Как ще го носиш? Та той е толкова тежък!

— Издържа се някак — успокои го бащата. — Вече три пъти съм ходил с него до дървото.

— Ще се изпържиш в него! — възрази отново Абдул.

— Няма — усмихна се доктор Фатин. — Когато стигна до Дървото, първо ще изчакам да падне нощ и тогава ще го облека. Хайде, стига приказки. Помогни ми да навлека това чудо.

Трябваха им десет минути съвместни усилия, за да надянат тежката дреха върху тялото на Фатин. Тя стигаше чак до земята и го закриваше целия, освен двата остъклени отвора пред очите и още един отвор пред устата, който му позволяваше да диша през няколко слоя марля.

Макар да знаеше, че под всичко това се крие любимият му баща, Абдул не можеше да се отърве от чувството, че пред него стои някакво зловещо чудовище — може би джин от старите приказки. А гласът, който прозвуча изпод качулката, бе точно като на джин — глух и страховит:

— Донеси сега кофа вода и ме облей от глава до пети.

— Защо, татко? — попита момчето.

— Трябва да бъдем сигурни, че нито капка няма да проникне до мен — отговори зловещият глас. — Хайде, побързай, че почвам да се задушавам!

Същата вечер доктор Фатин заръча на жена си да отведе децата при сестра си в Ел Фаюм и да не се връща, докато не получи вест от него. После натовари оловния костюм върху камилата и пое през пустинята към прокълнатото място, където растеше Дървото на смъртта.

За малкия Абдул гостуването при братовчедите беше истинска радост. С тях никога не скучаеше — те винаги измисляха нови игри, а и големият град предлагаше безброй развлечения. Вярно, от време на време с тревога се сещаше за баща си, но тревогата бързо отлиташе, заличена от наивната детска вяра, че родителите са най-могъщите хора в света и нищо лошо не може да им се случи.

Две седмици по-късно до Ел Фаюм стигна тъжната вест за смъртта на стария халиф. Из целия град увиснаха траурни знамена, ала увлечените в игри деца не им обръщаха внимание. После траурът отмина и животът продължи по старому под властта на новия халиф Ахмад.

Едва два месеца след онзи съдбоносен разговор доктор Фатин ал-Хакими се появи в Ел Фаюм. Изглеждаше тъй измършавял, посърнал и състарен, че жена му плесна с ръце и се завайка:

— Фатин! Слънце мое! Какво те е сполетяло?

— Нищо, жено — глухо отвърна той. — Сторих каквото трябваше и дано Аллах ми прости греха. Боях се, че може да стане и още нещо, но всичко е наред. Време е да се прибираме у дома.

— А може ли да вземем Галиб да ни погостува за две-три седмици? Двамата с Абдул станаха неразделни приятели.

— Може — съгласи се Фатин, но очите му гледаха някъде в пустотата, сякаш изобщо не бе чул въпроса.

През цялото време на пътуването той си остана все така унил и замислен, но когато зърна отново оазиса, на лицето му се върна лека усмивка. Старата къща с белосани стени сякаш безмълвно го подканваше да продължи живота си и да изкупи с добри дела неволно сторения грях. Преди да прекрачи прага, Фатин стисна юмруци и мислено се закле да помага още по-усърдно на страдащите.