Дейвид Фарланд - Даровете всечовешки

Всички се взираха в Габорн в пълно мълчание. Мнозина изглеждаха обзети от тревога, сякаш не бяха сигурни какво се е случило или пък не искаха да го повярват. Други просто бяха зяпнали от удивление. Казваха, че древните крале властвали над Дънуд, че лесът им служел. Габорн вече беше разбрал, че призраците на леса са служили на неговите предци… и сега той имаше смелостта да ги командва.

Почти не смееше да диша. Знаеше, че каквото и да изрече в този ден, то ще се запомни от всички.

Йоме го погледна и сълзите блеснаха в очите ѝ. Той вече държеше ръката ѝ, но сега пръстите ѝ го стиснаха силно. И тя вдигна високо ръката си.

Сред бедните хора и в двете кралства бракосъчетанието ставаше по подобен начин: мъжът и жената, които искат да сключат брачен съюз, заставаха пред свидетели, хванати за ръце, а някой приятел ги връзваше с бяла лента през кръста. Тогава новобрачните вдигаха стиснатите си ръце като един, за да видят всички.

Затова всеки разбра смисъла на жеста ѝ. „Аз съм бедна жена, която иска да сключи брак.“

Габорн вдигна ръката ѝ още по-високо и извика към всички в нощния стан:

— Видяхте сами как Силвареста и Ордън сега яздят заедно, както приживе, съюзени като верни приятели. Щом виждаме, че и смъртта не може да ги раздели, то нека и нашите народи да не бъдат разделени!

Всички в лагера останаха смълчани, все още никой не смееше да помръдне.

Херцог Мардън стоеше на стотина крачки долу на склона под тях. В краката му гореше огън и огряваше лицето му. Златният му бокал току-що беше напълнен. Беше едър мъж, по-годен за водач от всеки друг в Хиърдън. Лорд, когото хората обичаха и на когото разчитаха.

Сега като че ли стотици очи се обърнаха към херцога, в очакване на одобряващия му знак.

Мардън не беше глупак. Може би съзнаваше, че Хиърдън се нуждае от този съюз. Бе имал време да прецени богатството и мощта на Мистария. Сигурно разбираше и необходимостта той самият да се съюзи със Земния крал.

Но каквито и пресметливи мисли да минаваха през ума на херцога, той не го показа. Защото почти моментално вдигна златния си бокал за поздрав към Габорн, усмихна се широко и извика:

— Е, милейди, какво ще кажем?

Йоме стисна с все сила ръката на Габорн и я вдигна още по-нависоко. После се обърна към него, вдигна глава да го погледне и звездна светлина блесна в очите ѝ.

— От страна на Силвареста, аз приемам… с радост.

Херцог Мардън вдигна високо бокала си и извика:

— Комай нашият крал Силвареста все пак ще отпразнува тая година Хостенфест с лов! Нека се възрадваме за него… и за неговата дъщеря. Имаме двоен повод за празненство!

После бързо пресуши бокала си и го хвърли далече в нощта, в стана на своите войски — награда за някой беден войник.

Този жест накара не един и двама най-сетне да надигнат радостни възгласи и спечели за Мардън обичта на Габорн завинаги.

Земните сили терзаеха Йоме вечерта на пира, когато тя се сгоди с Габорн, и страстта ѝ към него ставаше все по-силна. Може би защото Габорн и Бинесман седяха от двете ѝ страни и тя се чувстваше притисната между двамата, премазана от съзидателните им енергии. А може би умората я правеше по-открита за магията от обичайното.

Или може би това ставаше, защото усещаше как земната сила расте у Габорн и полека, тихо и кротко го преобразува.

Така или иначе, тя изпитваше благодарност, че поданиците ѝ приеха годежа им. Защото когато той я докосна вечерта и вдигна ръката ѝ, тя усети нещо много по-силно от човешки допир. Пръстите му се сплетоха с нейните като две сраснали се лозници. Тя вече не вярваше, че би могла да остане разделена от него. Не вярваше, че би могла отново да се раздели с него и да живее, да бъде истински жива. Ако някой се опиташе да я отдели от него, Йоме най-чистосърдечно вярваше, че ще се стопи и ще умре.

Същата вечер тя повика сир Боренсон, за да му въздаде присъдата си.

За негова чест, Боренсон измина трите мили и се яви, без да възрази, смъкна се пред нея на ръце и колене и отново изпъна врат да ѝ предложи главата си, стига да я поиска. Наоколо се бяха струпали хиляди рицари и воини. Чувствата им бяха смесени, Йоме го четеше по лицата и погледите им. Някои бяха готови да го разкъсат жив. Други се мръщеха умислено, изплашени, че някой ден при подобни обстоятелства те могат да се окажат в неговото положение.