Дейвид Фарланд - Даровете всечовешки

— Аз я обичам — каза Габорн.

— Тогава какво правите тук? — попита Бинесман.

— Оставям ѝ време да остане насаме, да потъгува. Боя се, че ако тя ме приеме, хората ѝ ще се разбунтуват. Те не ме искат.

— Аз на ваше място не бих се безпокоил за хората, а само за нея. Мислите ли, че тя иска да я оставите сама? Мислите ли, че не ви обича?

— Обича ме — каза Габорн.

— Тогава идете при нея. Ако тя скърби, скърбете с нея. Споделянето на болката заздравява раните ни по-бързо.

— Аз… мисля, че не бива. Не сега. Не толкова скоро… по-късно.

— Говорих с нея няма и преди час — каза Бинесман. — Тя попита за вас. Иска да ви види по някакъв много спешен въпрос… още тази вечер.

Габорн се вгледа зачуден в лицето на чародея. Струваше му се пълна лудост да отиде при нея още сега, след като знаеше какво изпитват поданиците ѝ към него. Но ако Йоме наистина бе помолила да отиде, може би имаше сериозно основание. Може би трябваше да обсъдят договора между двете кралства. Щяха да ѝ трябват пари, за да възстанови замъка. Домът Силвареста може би имаше нужда от заеми, от войски…

Щеше да ѝ даде всичко, което му поискаше, разбира се.

— Е, добре — каза Габорн. — Ще я видя.

— По залез-слънце — каза Бинесман. — Не я оставяйте сама след залез-слънце.

Думите на Бинесман окуражиха Габорн. Каква полза да си имаш за съветник един чародей, ако не се вслушваш в неговата мъдрост?

Габорн напусна имението по залез-слънце. Преди това стопли вода в кухнята, окъпа се и натри косата си с лавандула; после изтърка доспехите си с меките листа на агнешко ухо, за да се представи добре.

Късно следобед повечето облаци се отвяха и въздухът стана по-топъл, като един най-обикновен следобед в късно лято. Във въздуха се носеше ухание на трева и дъбове.

Боренсон и Мирима останаха в имението.

Бинесман и Дните на Габорн поеха с него към Лонгмът. Там, в привечерния здрач, все още работеха хиляди хора — спасяваха запасите в замъка, почистваха мъртвите. От по-далечния север бяха пристигнали още воини — осем хиляди рицари и конници от замъка Дери, предвождани от херцог Мардън, неочаквано откликнал на призива на Гроувърман.

Габорн стигна лагера и бе придружен до Йоме от стража, която изглеждаше съвсем дружелюбна.

Обичаят в Хиърдън диктуваше мъртвите да бъдат погребвани преди залез-слънце в деня на смъртта им, но толкова много лордове и рицари прииждаха от хълмовете около Лонгмът и разпъваха шатри, че крал Силвареста не можеше да бъде погребан. Крал Ордън също не беше погребан, а дали това бе направено от почит, за да бъдат погребани двамата крале заедно, или защото хората не искаха да заровят в земята си един чужд крал, това Габорн не знаеше.

Но твърде много хора искаха да видят тленните им останки и да изразят последна почит.

Габорн завари Йоме все още да оплаква баща си. Телата бяха почистени и положени върху фини одеяла на каменната настилка. Граф Дрийс беше положен в нозете им, почетно място.

Когато Габорн видя мъртвите, раните в сърцето му отново се отвориха. Той отиде до Йоме, седна до нея и хвана ръката ѝ. Пръстите ѝ го стиснаха здраво, сякаш самият ѝ живот зависеше от този допир.

Седеше свела глава. Габорн не знаеше дали е потънала в себе си и се бори с мъката си, или държи лицето си надолу просто за да го скрие, защото сега не беше по-хубава от която и да е друга девойка.

Седяха така почти час, докато войниците на Силвареста минаваха да му отдадат последната си почит. Не малко горди воини мятаха към Габорн неодобрително намръщени погледи, като виждаха колко фамилиарно докосва ръката на Йоме.

Габорн се боеше, че в това отношение Радж Атън бе спечелил малка победа, беше успял да забие клин между две държави, които отдавна бяха приятелски.

Зачуди се дали изобщо би могъл да излекува тази рана.

По ниските хълмове наоколо, на цяла миля околовръст започнаха да припламват лагерни огньове. Един войник дойде с две големи факли и се канеше да постави едната при главите, а другата — при краката на двамата крале, но Бинесман го изпъди.

— Те загинаха, биейки се с огнетъкачи — сгълча го той. — Неуместно е да слагате пламъци толкова близо до тях. Тази нощ има достатъчно звезди, за да се вижда.

Небето наистина бе оживяло със звезди, също както огньовете на становете осветяваха долината.

Габорн си помисли, че отношението на Бинесман към огъня е странно. Може би се боеше от него точно толкова, колкото обичаше земята. Дори сега, в прохладната вечер, той крачеше бос, за да не загуби контакт с извора на своята сила.