Джо Абъркромби: Полукрал

Трябваше да стане пастор. Да се откаже от жена, потомство и семейство. Най-близкото до романтика преживяване щеше да бъде целувката по сбръчканата буза на баба Вексен, когато издържеше изпита. А сега беше на път да сподели живота си, доколкото го имаше, с почти напълно непознато момиче.

Дланта на Изриун беше влажна на допир под свещеното платно, с което бяха увити ръцете им. Стояха хванати за ръце, вързани един за друг, притиснати един в друг от желанието на родителите си и обременени от нуждите на Гетланд, но въпреки това между двама им лежеше необятна пропаст.

— О, Той-който-посява-семето, дари ги със здраво потомство…

Ярви знаеше какво си мислят всички в момента. „Не сакато потомство. Не едноръко потомство.“ Хвърли крадешком поглед към дребното крехко русокосо момиче, което до онзи ден беше сгодено за брат му. Изглеждаше изплашена и пребледняла, сякаш всеки момент щеше да повърне. Но коя не би изглеждала така на нейно място, принудена да се омъжи за полумъж?

Никой не беше очарован от този избор. Празничен ден на всеобщ траур. Злощастен компромис.

— О, Тя-която-пази-ключалките, бди над дома им…

Единствено Бриньолф, молитвоплетецът, се наслаждаваше на церемонията. Не само че беше изплел безкрайна молитва по случай годежа на Изриун и брата на Ярви, но сега — ако не за нейна, то за негова огромна радост — му се отдаваше случай да изплете нова. Гласът му нареждаше монотонно, призовавайки върховни и малки богове да ги дарят с плодородие в полето, подчинение от робите и какво ли още не. Ярви нямаше да се учуди, ако след малко не ги помолеше да ги дарят със здрави стомаси и редовно ходене по нужда. Прегърби се под тежката кожена наметка, някога принадлежала на баща му, и с ужас си представи благословията, която Бриньолф щеше да сътвори за сватбата им.

— О, Тя-която-лее-изобилие, дари просперитет на кралската двойка, на родителите им, на поданиците им и на цяла Гетланд!

Молитвоплетецът отстъпи назад, доволно нахилен като млад баща на първороден син, и брадичката му потъна в огромната двойна гуша.

— Аз ще бъда кратка — каза майка Гундринг, хвърли заговорнически поглед на Ярви и той аха да прихне, когато срещна погледа на майка си — леденостуден като зимното море. Повече не му трябваше, за да потуши напушилия го смях.

— Едно кралство се крепи на две колони — заговори пасторът на Гетланд. — Вече имаме силен крал. — Никой не се засмя. Завиден самоконтрол. — Скоро по Божията милост ще имаме и силна кралица.

Ярви видя бледата шия на Изриун да потреперва, докато преглъщаше тежко.

Майка Гундринг прикани с жест майката на Ярви и чичо му — единствения присъстващ, който изглеждаше доволен, че е тук — да поставят длани върху увитите със свещеното платно ръце на Ярви и Изриун и така да благословят връзката им. После, не без известно усилие, вдигна високо жезъла си — лъскав елфически метал, същия като този на Черния трон — и извика:

— Сгодени са!

Приключи се. Мнението на Изриун не беше потърсено, нито на Ярви. Изглежда, мнението на кралете не е от съществено значение. Или поне на този крал. Стотината присъстващи отвърнаха със сдържани аплодисменти. Мъжете — глави на знатните родове от Гетланд, закопчали наметала с катарами от чисто злато и препасали мечове с инкрустирани със злато дръжки — удариха тежки юмруци в широки гърди. От другата страна на залата жените с лъщящи, пригладени с помада коси и лъскави ключове на шиите си, висящи на украсени със скъпоценни камъни верижки, тупкаха сдържано пръсти в дланите си.

Майка Гундринг размота платнището и Ярви побърза да отскубне здравата си ръка — влажна и изтръпнала — от ръката на Изриун. Чичо Одем сложи ръце на раменете му и прошепна „Браво!“ в ухото му, все едно беше направил нещо повече от това да изрецитира някакви почти неразбираеми обещания, а после просто да стои и да зяпа.

Гостите започнаха да си тръгват един по един и накрая Бриньолф затвори вратите и глухият удар на дървото прокънтя в празната зала, в която Ярви и Изриун бяха оставени насаме с боговете, Черния трон, огромния товар на несигурното им съвместно бъдеще и цял океан от неловко мълчание.

Тя разтърка леко ръката, която допреди малко беше държала ръката на Ярви, и заби поглед в пода. Той направи същото, не че там имаше нещо кой знае колко интересно за гледане. Покашля се. Намести колана, на който висеше мечът му. Все още не беше свикнал с усещането. Имаше чувството, че никога нямаше да свикне.