Джо Абъркромби - Полукрал

Очакваше Изриун да изкриви от погнуса устни, да пребледнее или поне да отстъпи назад, но вместо това тя просто я изгледа замислено.

— Боли ли?

— Не точно… понякога.

Тогава тя посегна, плъзна пръсти по кривите кокалчета, притисна палец в усуканата длан и това накара дъха му да секне. Никой досега не беше докосвал тази ръка, все едно е просто ръка. Плът и кръв, с усет, като всяка друга.

— Чух, че въпреки това си победил Киймдал в квадрата — каза тя.

— Просто дадох заповед. Отдавна знам, че не ме бива в честните двубои.

— Воинът се бие — каза тя и го погледна в очите. — Кралят заповядва. — Усмихна се и го поведе към подиума. Ярви пристъпи несигурно след нея. Въпреки че това беше неговата тронна зала, с всяка следваща крачка се чувстваше все повече натрапник.

— Черният трон — каза той, когато застанаха до него.

— Твоят трон — каза Изриун и за ужас на Ярви протегна ръка, прокара пръсти по съвършено гладкия метал на подлакътника и съскането от допира ѝ го накара да настръхне. — Трудно е да си представиш дори, че това е най-старото нещо тук. Изработено е от ръцете на елфи преди Разцепването на света.

— Интересуваш се от елфи?

Гласът му беше изтънял от ужас при мисълта, че сега тя може да накара него да го докосне, или още по-ужасяващата — да седне на него.

— Прочела съм всички книги на майка Гундринг за тях.

— Ти четеш? — примига невярващ на ушите си Ярви.

— Някога се обучавах за пастор. Бях ученичка на майка Гундринг преди теб. Обречена на живот, отдаден на книги, билки и благото слово.

— Тя не ми е казвала.

Изглежда, с Изриун имаха много повече общо помежду си.

— Тогава бях сгодена за брат ти и с това обучението ми приключи. Трябва да правим това, което е най-добре за Гетланд.

Двамата въздъхнаха едновременно и почти по един и същи начин.

— Така ми казват всички — отвърна Ярви. — И двамата изгубихме Събора.

— Но получихме друг. — Тя прокара още веднъж ръка по съвършените извивки на Черния трон. — Нелош сватбен подарък. — Пръстите ѝ се плъзнаха леко по подлакътника на трона и оттам по ръката на Ярви и той установи, че допирът им определено му допада. — Предполага се, че сега трябва да обсъждаме кога ще се оженим.

— Веднага след като се върна — отвърна Ярви с леко пресипнал глас.

Изриун стисна нежно сакатата му длан:

— Ще очаквам по-добра целувка след победата ти, кралю мой.

Докато я гледаше да се отдалечава, Ярви почти не съжаляваше, че и двамата не бяха стигнали до Събора.

— Ще гледам да не се спъна в меча си — провикна се след нея, преди да е излязла.

Тя му се усмихна през рамо и в следващия момент дневната светлина нахлу в залата и накара косата ѝ да блести. Вратите се затвориха тихо зад гърба ѝ и оставиха Ярви сам на подиума, насред океана от мълчание и изведнъж тревогите му го налегнаха с нова сила, струпаха се една връз друга — по-високи от върховните богове наоколо. Костваше му неимоверно усилие да извърне поглед към Черния трон.

Възможно ли е наистина да седи на него между богове и хора? Той, който дори няма смелост да го докосне с това жалко подобие на ръка? Насили се да протегне ръка и дъхът му секна. Намери сили да докосне с треперещ пръст гладкия метал.

Студен и корав. Точно какъвто трябва да е един крал.

Точно като баща му, който седеше на него с кралската корона над свъсеното си чело. Прорязаните му от белези ръце са стиснали уверено извивките на подлакътниците, а дръжката на меча му — винаги подръка. Същият меч, който сега висеше на кръста на Ярви и чиято непозната тежест го теглеше надолу.

„Не съм искал полусин.“

Ярви отстъпи от празния трон по-плахо дори отколкото когато баща му седеше на него. Не тръгна към вратата и чакащата отвън тълпа, а към статуята на баща Мир. Притиснат в камъка, напипа процепа до огромния крак на покровителя на пасторите. Тайната врата се отвори безшумно и като крадец, бягащ от местопрестъплението, Ярви потъна в тъмнината зад нея.

Цялата крепост беше опасана от тайни проходи, но най-много имаше именно в Залата на боговете. Минаваха под пода, в стените, в купола на тавана дори. Пасторите от старите времена ги бяха използвали, за да демонстрират Божията воля посредством някое и друго „чудо“ — реещи се из въздуха птичи пера, дим иззад някоя статуя. Веднъж, когато кралят на Гетланд призовавал на война, за да бъдат убедени в правотата му, воините били поръсени с кръв от тавана.

Проходите бяха тъмни и пълни с шумове, но Ярви не се страхуваше. Тези тунели отдавна бяха негов дом. В тях се беше крил от изпепеляващия гняв на баща си. От болезнената и пълна със синини обич на брат си. От хладното разочарование на майка си. По тях можеше да стигне където си поиска из крепостта, без дори веднъж да трябва да излезе на светло.