Джо Абъркромби: Полукрал

Настъпи пълна тишина, докато всички погледи се извръщаха към избрания щит на кралицата, който до момента беше седял мълчаливо на красиво резбования си стол, който го отличаваше сред най-доблестните воини на Гетланд. Дългият белег на бузата му се спускаше надолу и преминаваше в побеляла ивица по гъстата му брада.

— Кралю мой — избоботи той, докато се изправяше, после вкара ръка в ремъците на изоставения на пясъка щит.

Ярви му подаде дървения меч. В огромния му покрит с белези юмрук приличаше на детска играчка. Въпреки мекия пясък човек можеше да чуе тежките му стъпки, когато пристъпи в квадрата и застана срещу Киймдал, който вече изглеждаше точно на шестнайсет. Хюрик приклекна, намести стъпала и заби ботуши в пясъка, после оголи стиснати зъби и нададе боен вик, плътен, кънтящ, все по-силен и пронизителен и целият квадрат прокънтя от него. Ярви видя колебанието и страха в облещените очи на Киймдал, точно такива, както бе мечтал някога да ги види.

— Начало — каза той.

Този двубой приключи по-бързо и от предишния, но него никой не би нарекъл милостив.

Трябваше да му се признае на Киймдал, хвърли се смело срещу противника си, но Хюрик изби с лекота удара му, след което въпреки огромното си телосложение с едно светкавично движение подсече и двата му крака. Момчето веднага понечи да скочи на крака, но викът секна в гърлото му, когато ръбът на щита на Хюрик го фрасна в едната вежда и го просна обратно на земята почти в несвяст. Огромният воин смръщи чело, настъпи ръката с меча на Киймдал и токът на ботуша му я премаза в пясъка. Киймдал изпъшка. Едната половина от лицето му беше полепнала с пясък, а другата беше опръскана с кръв от разцепеното му чело.

Момичетата може би нямаше да се съгласят, но според Ярви той никога не беше изглеждал по-добре.

Сега Ярви обходи с намръщен поглед редицата от воини. Същият поглед, с който майка му поглеждаше провинил се роб.

— Една победа за мен — каза и прекрачи невъзмутимо падналия меч на Киймдал.

Избра да напусне квадрата точно оттам, където стоеше оръжейникът, така принуждавайки го да се отдръпне неловко от пътя му.

— Неблагородна постъпка, кралю мой — каза чичо Одем, когато го последва и закрачи до него. — Същевременно забавна.

— Радвам се, че успях да те разсмея — процеди сърдито през зъби Ярви.

— Много повече, накара ме да се гордея с теб.

Ярви извърна поглед настрани и видя, че чичо му го гледаше, спокоен и сдържан както винаги. Винаги спокоен и сдържан, с непокътнато от емоция лице.

— От славните победи стават чудесни песни, Ярви, но когато пътуващите певци приключат с написването им, и тези за безславните си ги бива. Славните поражения, от друга страна, са просто поражения.

— На бойното поле няма правила — каза Ярви, спомняйки си думите на баща си от един от редките моменти, когато беше говорил с него — една вечер беше пиян и явно отегчен да вика по кучетата си.

— Именно. — Одем сложи тежка длан на рамото на Ярви и той се замисли колко по-хубав би бил животът му, ако чичо му беше негов баща. — Един крал трябва да побеждава. Останалото е прах на вятъра.

— Майко Слънце и баща Луна, огрейте със златни и сребърни лъчи този съюз между Ярви, син на Лейтлин, и Изриун, дъщеря на Одем…

Високите статуи на шестимата върховни богове гледаха страховито отгоре с безмилостните си гранатни очи. Над тях от нишите по цялата окръжност на купола на тавана грееха кехлибарените статуетки на малките богове. Измерваха с погледи достойнствата на Ярви и явно също като него го намираха за отчайващо посредствен.

Сви колкото можа сакатата си ръка в опит да я скрие напълно в ръкава си. Не че всички присъстващи в Залата на боговете не знаеха какво има на края на ръката му. Или по-точно, какво няма.

И въпреки това опита да я скрие.

— Майко Море и баща Земя, дарете ги с реколта и изобилие, с хубаво време за плаване и късмет в битките…

В центъра на залата, върху подиум, стоеше Черният трон. Беше елфическа реликва от времената преди разкъсването на Бог, изработен с непознато умение от цяло парче метал, изключително деликатен и същевременно неимоверно здрав — безброй години не бяха оставили и една-единствена драскотина по него.

Седалище на крале, между богове и хора. Прекалено висок за такова окаяно създание като Ярви. Чувстваше се недостоен дори да го погледне.

— Майко Война и баща Мир, дайте им сила да посрещнат каквото Съдба реши да изпрати на пътя им…