Джо Абъркромби: Полукрал

— Мъст — изръмжа Хюрик. — Ванстерландци трябва да си платят.

— Забрави проклетите ванстерландци — каза майка му. — Заради собствените си хора сме длъжни да го направим. Те трябва да видят, че новият крал има желязо в жилите. И чак тогава, когато са преклонили глави и са застанали удобно на колене, тогава, ако щеш, накарай майка Море да прелее от сълзите ти.

Чичо му въздъхна тежко:

— Така да бъде, мъст. Но той готов ли е, Лейтлин? Момчето не е боец…

— Той трябва да се бие, готов или не! — отсече майка му. Ярви беше свикнал хората да говорят за него в присъствието му така, все едно не беше просто сакат, но и глух. Очевидно изненадващото му издигане на власт не беше в състояние да промени старите навици. — Подготви нападението.

— Къде ще ги ударим? — попита Хюрик.

— Няма значение, важно е само че ще ги ударим. Остави ни насаме.

Ярви чу вратата да се затваря, после тихите стъпки на майка си по студения под.

— Престани да плачеш.

Едва в този момент Ярви осъзна, че очите му се бяха налели със сълзи. Изтри ги засрамен и подсмръкна. Засрамен, вечно засрамен.

Тя стисна раменете му:

— Застани изправен, Ярви.

— Съжалявам — извини се той, изпъна гръб и опита да изпъчи гърди, както би направил брат му.

Извиняваше се, вечно се извиняваше.

— Сега си крал. — Тя оправи изкривената закопчалка на наметалото му и опита да приглади светлорусата му коса — късо подстригана, но все така непокорно щръкнала във всички посоки. Постави хладни пръсти на бузата му. — Повече никога не се извинявай. Сега трябва да препашеш меча на баща си и да поведеш нападението срещу Ванстерланд.

Ярви преглътна тежко. Мисълта за участие в нападение винаги го изпълваше с ужас. А да предвожда такова?

Одем явно беше забелязал ужаса в погледа му.

— Аз ще съм рамо до рамо с теб в редицата, кралю мой, щитът ми ще е винаги изправен пред теб. С каквото мога да ти помогна, ще го направя.

— Приеми благодарностите ми — смотолеви Ярви.

Всичко, което искаше в момента, бе да отиде в Скекенхаус, където да положи изпита за пастор, и после да седи в сянката и никога да не излиза напред, в светлото. Но тези му мечти бяха станали на прах. Като зле забъркана вар надеждите му бяха обречени да се изронят.

— Трябва да накараш Гром-гил-Горм да си плати за стореното — каза майка му. — А след това да се ожениш за братовчедка си.

Невярващ на ушите си, Ярви се вторачи в стоманеносивите ѝ очи. Гледаше я от долу нагоре, защото тя все още беше малко по-висока от него.

— Какво?

Лекият допир изчезна и пръстите ѝ стиснаха здраво брадичката му.

— Чуй ме, Ярви, добре ме чуй. Сега си крал. Това може и да не е каквото и двамата с теб сме искали, но това е всичко, с което разполагаме. Сега всичките ни надежди са в твои ръце и ти ги държиш застанал на ръба на пропаст. Нямаш уважението на хората. Имаш много малко съюзници. Длъжен си да сплотиш семейството ни, като се ожениш за дъщерята на Одем, Изриун, точно както щеше да направи брат ти. Уговорено е. Решено е.

Чичо Одем побърза да компенсира леда с топлина.

— Нищо не би ме зарадвало повече от това да стана твой баща по женитба, кралю мой, и да видя семействата ни свързани завинаги.

За чувствата на Изриун не стана дума, забеляза Ярви, нито за неговите.

— Но…

Веждите на майка му се сключиха. Очите ѝ се присвиха. Беше виждал корави мъже, герои, да треперят под този поглед, а той със сигурност не беше герой.

— Аз бях сгодена за чичо ти Удил, за чиито умения с меча воините все още шептят от страхопочитание. За чичо ти Удил, който трябваше да стане крал. — Гласът ѝ леко потрепери, сякаш думите ѝ причиняваха болка. — Когато майка Море го погълна и хората вдигнаха празна погребална могила на брега, вместо за него аз се омъжих за баща ти. Аз загърбих чувствата си и изпълних дълга си. И ти ще направиш същото.

Ярви сведе поглед към мъртвото тяло на брат си и се замисли как успяваше тя да запази хладнокръвие и да крои планове за бъдещето, когато труповете на съпруга и сина ѝ лежаха само на ръка разстояние.

— Нима няма да пророниш и сълза за тях?

Лицето ѝ внезапно се сгърчи в спазъм и всичката красотата от него изчезна. Устните ѝ се изкривиха и оголиха зъби, клепачите се стиснаха и жилите на шията ѝ изскочиха. После тя пое разтреперана дъх, приглади на място един златист кичур коса и само след миг отново беше както преди.

— Поне един от двама ни трябва да се държи като мъж.

След този „кралски“ подарък тя се обърна и излезе от стаята.