Джо Абъркромби: Полукрал

Одем го плесна окуражително по рамото и Ярви почти падна по очи.

— Дръж щита вдигнат пред себе си. Чакай удобен момент.

Ярви едва не прихна. Ако трябваше да чакат удобен за него момент, щяха да са тук, докато приливът не ги издави. Щитът беше привързан за кльощавата му ръка с отчайващо по размерите си кълбо от ремъци и палецът му и кривото чуканче на показалеца стискаха колкото могат дръжката. Само напрежението от това да не изпусне проклетото нещо караше ръката му да изгаря от болка чак до рамото.

— Кралят отсъства от тренировките в квадрата в последно време — провикна се мастър Хъннан и завъртя език из устата си, все едно думите горчаха. — Затова днес по-кротко.

— Ще се опитам да не го нараня зле! — провикна се Ярви.

Чу се смях, но на Ярви му се стори, че долови в него известна доза присмех и презрение. В подобни занимания шегите са жалък заместител на големите мускули и здрава лява ръка. Погледна Киймдал в очите и видя увереност. Опита да си внуши, че силни мъже има колкото искаш, мъдрите са малко, но дори в собствената му глава мисълта прозвуча абсурдно.

Мастър Хъннан не се усмихна. Никоя шега не беше достатъчно забавна, никое дете достатъчно очарователно и никоя жена достатъчно красива, че да разчупят тези, сякаш изковани от желязо устни. Той просто го изгледа с онзи вторачен, пълен с мълчаливо презрение поглед, с който, без значение принц или крал, винаги го удостояваше.

— Начало! — кресна той.

Ако бързината беше проява на милост, това се оказа най-милостивият двубой.

Първият удар се стовари върху щита на Ярви, изтръгна дръжката от ръката му, ръбът се вряза в устата му и той залитна заднешком. По чудо успя да избие втория и дървеният меч се отплесна от рамото му и ръката му изтръпна. Третият обаче дори не видя, просто усети остра болка в глезена, когато краката му се отлепиха от земята. Миг по-късно се сгромоляса по гръб и дъхът му изсвистя от гърдите като от скъсан ковашки мех.

За момент остана така, мигайки на парцали към небето. Все още се носеха легендите за несравнимите умения на чичо му Удил в тренировъчния квадрат. А сега и тези за неговото представяне щяха да останат задълго в устите на хората. За беда по съвсем различни причини.

Киймдал заби меча в пясъка и подаде на Ярви ръка:

— Кралю мой.

Беше много по-добре прикрита отпреди и едва загатната, но ехидната усмивка на устните му не убягна на Ярви.

— Станал си по-добър — призна през зъби той, докато измъкваше сакатата си ръка от ремъците на щита.

Подаде я и Киймдал нямаше друг избор, освен да я хване, за да му помогне да стане.

— Ти също, кралю мой.

Ярви забеляза погнусата в очите на Киймдал, когато докосна уродливия израстък, и се погрижи да го погъделичка с чуканчето на показалеца по дланта, преди да е успял да я пусне. Долна закачка, спор нямаше, но слабият се радва на дребни победи.

— Станал съм още по-нескопосан — промърмори под нос Ярви, докато Киймдал се отдалечаваше към групата на останалите воини. — Да не повярваш, че е възможно.

Сред по-младите ученици около квадрата зърна момичешко лице. Беше на около тринайсет, със святкащи свирепо очи и тъмна коса, която вятърът размяташе през острите черти на лицето ѝ. Сигурно трябваше да е признателен на Хъннан, че не избра нея да го натупа пред всички. А може би това щеше да е следваща му стъпка в дългата процесия от унижения, които беше предвидил за него.

Оръжейникът поклати глава, докато извръщаше презрителен поглед, и Ярви усети гневът да се надига в гърдите му, свиреп като зимния прилив. Брат му може и да бе наследил силата на баща им, но той беше взел всичката му избухливост.

— Да опитаме още веднъж? — провикна се Ярви.

Киймдал повдигна учудено вежди, сви уклончиво едрите си рамене и отново взе щита и меча:

— Ако това е заповедта ти.

— О, да.

От групата на възрастните воини се надигна ропот и Хъннан свъси още повече вежди. Трябва ли да понесат още от този унизителен фарс? Когато кралят се посрами, това е срам за всеки от воините му, а в Ярви те виждаха потенциал за цял един живот, изпълнен със срам.

Усети ръката на чичо си да го подхваща внимателно под мишницата.

— Кралю мой — заговори той нежно и успокояващо. Винаги така шептеше в ухото му, нежно и успокояващо като летен бриз. — Може би не е добра идея да се напрягаш толкова…

— Прав си, разбира се — отвърна Ярви. „Глупакът е роб на гнева си — беше му казала някога майка Гундринг, — а този на мъдреца е негов инструмент.“ — Хюрик. Ти ще ме заместиш.