Джо Абъркромби - Полукрал

Боговете му бяха свидетели, той самият имаше нужда от такъв, който да му показва правилния път.

— Заминаваме по изгрев-слънце за Скекенхаус — каза тя. — След това на юг.

— Към дома? — попита Ярви.

Сюмаел притвори очи и кимна. Устните ѝ се разтегнаха в усмивка.

— Към дома.

Когато я видя за пръв път, Ярви не я намери за кой знае колко привлекателна, но сега му се стори красива. Толкова, че не можеше да извърне очи от нея.

— Мислила ли си, че… може да останеш?

Намрази се от самия факт, че го каза. Заради това че я принуждаваше да го отхвърли. Та той бе обречен на Събора. Нямаше какво да ѝ предложи. А и тялото на Джоуд лежеше помежду им като пропаст, която нямаше прекосяване.

— Трябва да вървя — каза тя. — Вече почти не си спомням коя бях някога.

Той можеше да каже същото за себе си.

— Важното е коя си сега.

— И това не помня вече. Освен това Джоуд ме носи в снега. — Ръката ѝ посегна към единия край на плащаницата, но за най-голямо облекчение на Ярви не го повдигна. — Най-малкото, което мога да направя, е сега аз да нося него. Ще отнеса прахта му в селото му. Може дори да пия от онзи прословут кладенец. Да пия и за двама ни. — Тя преглътна тежко. Незнайно по каква причина през цялото време Ярви усещаше в гърдите му да се надига гняв. — Кой би отказал най-сладката вода на…

— Той избра да остане — прекъсна я гневно Ярви.

Сюмаел просто кимна, без да вдига очи от плащаницата.

— Всички избрахме да останем.

— Не съм го карал насила.

— Не.

— Можеше да тръгнеш без него или да го убедиш да тръгне с теб, само да се бе опитала малко повече…

Този път тя вдигна очи, но в тях Ярви не видя гнева ѝ, който заслужаваше, само нейния дял вина.

— Прав си. Сега този товар ще тежи на моите рамене.

Ярви извърна рязко поглед и усети очите му да се насълзяват. Поредица от постъпки и направени избори, всеки на вид по-малкото зло, но ето как го бяха довели дотук. Възможно ли бе това да е нечие всеобщо благо?

— Не ме мразиш? — прошепна той.

— Загубих един приятел. Не искам да изгубя втори. — Тя постави внимателно ръка на рамото му. — Не ме бива много в намирането на приятели.

Ярви постави длан върху ръката ѝ и му се прииска никога да не я отдръпва оттам. Странно, човек никога не забелязва нещо, докато не дойде моментът, в който осъзнае, че не може да го има.

— Не ме виниш дори? — прошепна отново.

— Защо да го правя аз? — Тя стисна рамото му, после отдръпна ръка. — Сам по-добре ще се справиш.

— Радвам се, че дойде — каза Ярви. — Приятелите ми са съвсем на изчерпване.

— Ще се радвам да го направя — отвърна Рълф. — За теб и заради Анкран. Не смея да твърдя, че долюбвах много кльощавото копеле, докато се разпореждаше със склада на кораба, но накрая започнах да го харесвам. — Той се усмихна и покритият с коричка белег на челото му помръдна. — Към някои хора се привързваш от самото начало, но онези, дето искат време да се привържеш към тях — тях никога не забравяш. Да освободим малко роби, а?

Стоката се надигна на крака с мърморене, пъшкане и подрънкване на вериги. Вторачиха в тях очи, пълни със смесица от срам, страх, надежда и отчаяние, и Ярви неволно вдигна ръка и опипа белезите на шията си, оставени от нашийника. Вонята го връхлетя, а с нея и спомените, които така му се щеше да забрави. Странно как бързо бе привикнал обратно към свободата.

— Принц Ярви!

Собственикът изникна от тъмната вътрешност на магазина. Беше едър мъж с бледо лице с меки черти, бегло познато отнякъде. Един от процесията кършещи ръце оплаквачи при вдигането на могилата на баща му може би. Е, сега щеше да има възможността да ги покърши отново.

— Вече не съм принц — отвърна Ярви, — но иначе да. Ти си Йоверфел, нали?

Търговецът на плът изпъчи гордо гърди от честта да го познават по име.

— Да, разбира се, това съм аз и съм дълбоко поласкан от посещението ти! Ако позволиш да попитам, какви роби…

— Името Анкран говори ли ти нещо?

Погледът на търговеца се стрелна към Рълф, наблюдаващ с мрачно изражение отстрани, пъхнал палци в колана на меча си.

— Анкран ли?

— Нека опресня паметта ти, както вонята на магазина ти опресни моята. Продал си мъж на име Анкран, а после си го изнудвал за пари, за да държиш жена му и детето му в безопасност.

Йоверфел се покашля:

— Не съм нарушил никой закон…

— Нито пък аз, като поискам да ми върнеш дълга си.

Цветът се отдръпна съвсем от бледото лице на търговеца: