Джо Абъркромби - Полукрал

Вратите се затвориха след тях.

— Ще дойде ден, в който ще ни се иска да ги бяхме убили днес — промърмори майката на Ярви.

— Смърт чака всички ни — каза Удил и седна обратно на Черния трон. Продължаваше да стиска в прегръдките си меча. Отпусна се небрежно на облегалката. Умееше да седи на трона, отдаваше му се с лекота, както никога — на Ярви. — А сега имаме други въпроси за обсъждане. — Погледът на краля спря върху Ярви. Очите му святкаха също както в деня на първата им среща на борда на „Южен вятър“. — Племеннико мой. Някога принц, после крал, а сега…

— Нищо — отвърна Ярви и сви рамене.

Удил се усмихна и в усмивката му се прокрадна частичка от човека, с когото Ярви извървя дългия път през ледовете, с когото дели последна коричка хляб и до когото се изправи лице в лице със смъртта. Но тя не трая дълго, само миг. В следващия лицето на краля бе отново изковано от стомана, а погледът му режеше остър като меч.

— Ти сключи сделка с Гром-гил-Горм — каза той и през залата се понесе гневен шепот. „Мъдрият крал винаги намира върху кого да хвърли вината“ — казваше майка Гундринг. — Ти покани заклетия враг на Гетланд да сее смърт и огън в земите ни. — Ярви не смяташе да отрича, дори и ако имаше някакъв шанс протестите му да бъдат чути през надигналия се гняв на насъбралото се множество. — Умряха добри мъже и жени. Каква отплата иска законът за това, майко Гундринг?

Пасторът отмести поглед от лицето на краля си към лицето на някогашния си чирак и Ярви усети майка му да стиска още по-силно ръката му, защото и двамата знаеха отговора.

— Смърт, кралю мой — отвърна пресипнало майка Гундринг и сякаш се смали още повече, прегърбена на столчето си. — Или най-малкото — изгнание.

— Смърт! — изкрещя пронизително жена от сумрака в дъното на залата и ехото дълго кънтя в настаналата гробна тишина.

Ярви се бе изправял пред смъртта и преди. Колко пъти вече отваря тя за него Последната врата, но ето че все още хвърляше сянка. И въпреки че не можеше да каже, че вече се чувства удобно в присъствието ѝ, както с много други неща, повторението правеше нещата по-лесни. Този път, въпреки че устата му беше пресъхнала и сърцето му напираше да изскочи от гърдите, ако не друго, поне я посрещаше на крака.

— Допуснах грешка! — Гласът му се понесе из залата, звънлив и равен, без да потрепне. — Много грешки. Знам го. Но дадох клетва! И не видях друг начин да я изпълня. Да отмъстя за смъртта на баща си и брат си. Да сваля предателя Одем от престола. И въпреки че съжалявам за пролятата кръв, по Божията милост… — Ярви вдигна поглед към статуите, после сведе очи и разтвори ръце. — Законният крал се завърна.

Удил се загледа в ръката си, в разперените си върху черния метал пръсти. Малко напомняне, че кралят дължеше завръщането си на плановете на Ярви нямаше да навреди. Гневният шепот се понесе отново, усили се, но тогава Удил въдвори тишина с вдигане на ръка.

— Вярно е, че Одем те насочи по този път — каза той. — Неговите престъпления са по-тежки от твоите и ти изпълни присъдата му. Имал си причини да направиш каквото направи, а и за днес видяхме достатъчно смърт, мисля аз. Твоята няма да донесе справедливост никому.

Без да вдига очи от земята, Ярви преглътна с облекчение. Въпреки несгодите от последните няколко месеца обичаше живота. Обичаше го дори повече заради тях.

— Но разплата трябва да има — каза Удил и в очите му имаше тъга, докато го изричаше. — Съжалявам наистина. Присъдата ти е изгнание. Човек, веднъж седял на Черния трон, винаги ще иска да се върне на него.

— Не го намерих за удобен.

Ярви пристъпи към подиума. Знаеше какво трябва да направи сега. Знаеше го от мига, в който Одем падна мъртъв в краката му и той вдигна глава и видя надвисналото над него лице на баща Мир. Изгнанието имаше своите предимства. Нямаше да дължи нищо никому. Можеше да е каквото си поиска. Но Ярви се беше наскитал до насита. Неговият дом беше тук и той не смяташе да го напуска повече.

— Никога не съм искал Черния трон. Никога не съм очаквал, че ще седна на него. — Той вдигна високо сакатата си ръка и я разтресе пред погледа на всички. — Не това е представата ви за крал, моята — още по-малко. — Той коленичи пред подиума. — Предлагам друго решение.

Удил присви очи и Ярви отправи мълчалива молитва към баща Мир чичо му да е търсил изход от положението, възможност да опрости престъплението му.

— Говори тогава — отвърна той.

— Позволи ми да постъпя така, както е най-добре за Гетланд. Позволи ми да се откажа завинаги от претенциите си към престола. Позволи ми да издържа изпита за пастор, както щях да направя преди смъртта на баща ми. За да се откажа от титла и наследство и да приема Събора за свое семейство. Мястото ми е тук, в Залата на боговете. Но не на Черния трон, а до него. Покажи величие, като проявиш милост, кралю мой, позволи ми да изкупя грешките си, като служа на теб и на земята ни.