Джо Абъркромби - Полукрал

— Не ти дължа нищо…

Ярви се разсмя.

— На мен? Не. Но на майка ми Лейтлин, която скоро ще е отново Златната кралица на Гетланд, на чиято шия ще виси отново ключът от хазната… На нея, както разбрах, дължиш известна сума, прав ли съм?

Буцата на тънката шия на търговеца подскочи, докато той преглъщаше тревожно:

— Аз съм най-смирен слуга на моята кралица…

— Неин роб, ако питаш мен. Всичко, което притежаваш, да продадеш, няма да изплатиш и една трета от това, което ѝ дължиш.

— Да, да, неин роб, разбира се. — Йоверфел изсумтя натъжено. — Щом си толкова заинтересуван от търговията ми, именно заради нейните лихви трябваше да изстискам каквото можах от Анкран. Не че съм искал да го правя, не исках…

— Ааа, но ти загърби личните си желания и стремежи — прекъсна го Ярви. — Колко благородно от твоя страна.

— Какво искаш?

— Да започнем с жената и детето.

— Много добре.

Забол поглед в земята, търговецът изчезна в сумрака на магазина. Ярви погледна към Рълф и възрастният воин отвърна с повдигане на вежди. Робите продължаваха да стоят и да гледат мълчаливо. На Ярви му се стори, че един дори се усмихваше.

Не знаеше какво бе очаквал да види. Невиждана красота, зашеметяваща грация или поне нещо, което да грабне отведнъж сърцето му. Но семейството на Анкран се оказа съвсем обикновено на вид. Повечето хора са, естествено, за онези, които не ги познават. Майката беше дребничка, с крехко телосложение и непокорно вирната брадичка. Синът имаше косата на баща си и не откъсваше очи от земята.

Йоверфел ги побутна напред, застана отстрани и зачопли нервно пръсти:

— Живи и здрави, както обещах. Твои са. Подарък, естествено, заедно с благодарностите ми.

— Благодарностите можеш да си задържиш — каза Ярви. — А сега искам да си събереш нещата и да се преместиш във Вулсгард.

— Вулсгард?

— Да. Там е пълно с търговци на плът, ще се почувстваш у дома си.

— Но защо?

— За да държиш под око търговията на Гром-гил-Горм. Човек познава къщата на врага си по-добре от своя дом, така съм чувал да казват.

Рълф изсумтя одобрително, изпъчи гърди и намести палци в колана с меча.

— Или това, или ще бъдеш продаден в собствения си магазин, ти решаваш. Как мислиш, колко струваш?

— Ще уредя преместването — покашля се Йоверфел.

— И ще го направиш скоро — каза Ярви и побърза да се отдалечи настрана от вонята, където притвори очи и пое дълбоко глътка чист въздух.

— Ти… си новият ни собственик, значи?

Жената на Анкран стоеше до него, пъхнала показалец в нашийника си.

— Не. Казвам се Ярви, а това е Рълф.

— Бяхме приятели на мъжа ти — добави Рълф и разроши косата на момчето, от което то не остана много доволно.

— Бяхте? — попита тя. — Къде е Анкран?

Ярви преглътна тежко и затърси думите, с които да ѝ съобщи вестта…

— Мъртъв е — отвърна просто Рълф.

— Съжалявам — добави Ярви. — Той даде живота си, за да спаси моя, което в момента не ми изглежда никак добра сделка. Но поне вие сте свободни.

— Свободни? — смотолеви тя.

— Да.

— Аз не искам свобода, искам просто безопасност.

Ярви примига озадачен, после се усмихна натъжено. Той самият не бе искал повече за себе си.

— Бих казал, че ще имам нужда от прислужница, ако си готова да работиш.

— Винаги съм била — отвърна тя.

Ярви спря пред една ковачница и подхвърли монета на дървения, отрупан с инструменти тезгях. Беше една от новите, прясно изсечена, съвършено кръгла, щампована от едната страна със строгото лице на майка му.

— Свали нашийниците им — каза.

Семейството на Анкран не изрази с думи благодарност за свободата си, но на Ярви му стигаше звънтенето на чука по длетото. Рълф гледаше отстрани, вдигнал крак на един нисък дувар, облегнал кръстосани ръце на коляното си.

— Не съм голям разбирач на справедливостта — каза той.

— Че кой е?

— Но намирам това за голяма добрина.

— Гледай да не се разчуе, ще ми съсипе репутацията. — Ярви забеляза една възрастна жена да го гледа гневно от другата страна на площада. Усмихна ѝ се и ѝ помаха с ръка, после я изпроводи с поглед да се отдалечава забързана по пътя си. — Изглежда, сега съм злодеят по тези земи.

— Ако има нещо, което съм научил в този живот, то е, че няма злодеи. Просто хора с най-добри намерения.

— Моите най-добри намерения се доказаха като същинско бедствие.

— Можеше да е къде по-зле. — Рълф изви език и се изплю. — Млад си. Опитай отново. Следващия път ще се получи по-добре.