Джо Абъркромби - Полукрал

— Принц Ярви — каза тя, когато го видя да се приближава. Откъсна със зъби парче нокът от палеца си и го изплю срещу вятъра. — Каква чест.

Ярви въздъхна. През последните няколко дни чуваше проклетата титла навсякъде и вече му омръзваше от нея.

— Вече не съм принц, Изриун.

— Нима? Майка ти е кралица, нали така? На нейната шия виси ключът от хазната на Гетланд? — Бледата ѝ ръка се стрелна към гърдите ѝ, където вече нямаше нищо — нито ключ, нито огърлица. — Какъв е синът на кралицата, ако не принц?

— Сакат глупак? — промърмори Ярви.

— Беше, когато се срещнахме за пръв път, и безсъмнено ще си останеш такъв завинаги. А да не забравям и син на предател.

— Значи сега двамата с теб имаме много повече общо помежду си — отвърна троснато Ярви, но когато видя лицето ѝ да трепва, съжали на мига.

Само да се бяха развили малко по-иначе събитията, сега тях двамата щяха да приветстват хората долу. Той на Черния трон, тя на столчето до него. Очите ѝ щяха да греят радостно, докато докосва нежно сакатата му ръка. Щяха да са споделили вече онази по-добра целувка, която тя поиска на раздялата им…

Но нещата бяха каквито са. За него нямаше да има целувки. Нито днес, нито когато и да било. Той се обърна, подпря юмруци на парапета и се загледа в развълнуваното море.

— Не дойдох да се караме.

— Защо дойде тогава?

— Реших, че трябва да ти кажа, след като… — Ярви стисна гневно зъби и сведе поглед към бледата си усукана длан на парапета. След като какво? „След като бяхме сгодени. След като някога означавахме нещо един за друг“, помисли си, но не намери сили да го каже. — Заминавам за Скекенхаус. Ще положа изпита за пастор. Няма да имам семейство, претенции към престола… жена.

Тя се разсмя с глас.

— Ха, още нещо общо помежду ни. Аз пък нямам приятели, зестра и баща. — Тя се обърна да го погледне в очите и от омразата, която видя в тях, стомахът му се сви на топка. — Изхвърлиха тялото му на бунището.

Това трябваше да донесе радост на Ярви. В края на краищата неведнъж бе мечтал за подобна развръзка, за нея отиваха всичките му молитви и воля. В нейно име разруши всичко, жертва приятели и приятелства. Но гледайки лицето на Изриун, хлътналите ѝ, зачервени от плач очи, той не изпита радост.

— Съжалявам. Не за него, за теб.

Устата ѝ се изви презрително:

— Какво, мислиш, струват съжаленията ти?

— Нищо. Но въпреки това съжалявам.

Той вдигна ръце от парапета, обърна гръб на годеницата си и тръгна към стъпалата.

— Дадох клетва!

Ярви спря. Искаше му се просто да слезе от този брулен от вятъра покрив и никога повече да не стъпи на него, но тилът му настръхна и той не намери сили да продължи. Обърна се:

— О?

— Слънчева и лунна клетва. — Очите на Изриун святкаха гневно, вятърът замяташе яростно кичури коса през бледото ѝ лице. — Заклех се пред Тя-която-съди, Той-който-помни и Тя-която-стяга-възела. Изрекох я пред предците ми, погребани на плажа. Пред Той-който-гледа и Тя-която-пише. Сега ще я изрека и пред теб, Ярви. Нека тази клетва тежи на плещите ми като окови и боде гърба ми като остен. Аз ще отмъстя на убийците на баща ми. Кълна се!

Тя му се усмихна — крива присмехулна усмивка, подигравателна имитация на онази, с която го дари в деня на годежа им.

— Виждаш ли, една жена може да даде същата клетва като мъж.

— Стига да е достатъчно глупава да го направи — отвърна през рамо Ярви, докато се отдалечаваше.

В деня, в който брат Ярви се завърна у дома, майка Слънце се усмихваше дори докато скриваше лицето си от света.

Първият ден от лятото, бяха го провъзгласили гетландци. Котките се припичаха на горещите каменни покриви на Торлби, морските птици крякаха лениво една на друга, лекият бриз носеше солта от морето по тесните улички на града, довяваше го до отворените прозорци на къщите.

Довя го и до вратата на стаята на майка Гундринг, когато Ярви най-после се пребори с тежката дръжка на бравата и успя да я натисне със сакатата си ръка.

— Скитникът се завръща — каза възрастният пастор, остави настрана книгата си и от нея се вдигна облаче прах.

— Майко Гундринг. — Ярви се поклони ниско и ѝ поднесе чашата чай.

— И ми носиш чай. — Тя притвори очи, вдъхна парата над чашата, сръбна и преглътна. На сбръчканото ѝ лице се разтегли огромната усмивка, която носеше на Ярви толкова гордост всеки път, когато я заслужеше. — Нищо не е същото, когато те няма.

— Ако не друго, поне чаят няма да ти липсва повече.