Лийси Харисън - Чудовището на нашата улица

Кандис повдигна капака на кутията за обувки и предпазливо надникна вътре.

— Винаги си казвала, че UGG са онези обувки за планинарите, каквито са джапанките за другите хора, и неомъжените жени никога не бива да ги носят.

— Това беше, докато живеехме в Бевърли Хилс — обясни Глори. Тя свали от главата си златния копринен шал и разроши кестенявите си коси. — Сега сме в Орегон. Правилата се променят. Тук е студено.

— Не и в тази къща — обади се Мелъди, като намекваше за разваления термостат. Навън вятърът виеше, докато тя се потеше по шорти и потник.

— Всички ли си обуха ботушите? — попита Бо, докато пристъпваше към тях със своя нов сив чифт. Дори солидната употреба на ботокс не можеше да прикрие радостта по лицето му.

— Защо сте толкова… весели? — попита Кандис и тогава: храсссс !!! — дръпна поредната лента от крака си. — Ооооох, мамичко! — задъха се тя от болка и побърза да разтрие червеното петно.

— Радваме се, че ще прекараме заедно почивните дни като едно семейство — Бо се облегна на дивана и погали Кандис по главата. — От години насам това е първата събота вечер, в която Кандис няма среща.

— Ахъм, поправка — Кандис пристегна колана на кимоното си и се изправи. Една сребриста хартийка от дъвка бе залепнала за коляното й. — Имах среща. Но пропадна заради тъпия полицейски час. И сега съм затворена тук вътре с разни игри, пица и ботуши UGG . — Тя отскубна хартийката, сви я на топка и я запрати в камината. — Няма вече „Кандис изчезва“. Отсега нататък има само „Кандис остава“. Повярвайте, в това няма нищо весело.

— Съжалявам — нацупи се Глори и бързо пъхна ботушите обратно в кутията. — Не знаех, че аз и баща ти сме толкова ужасна компания.

— Не исках да кажа това — отвърна Кандис отчаяно.

Бип!

Мелъди взе телефона си, благодарна, че може да се откъсне от семейния уют, който плашеше да се превърне в спор, и то лют.

Джаксън:Още ли си там? Какво стана? Трябва да измислим някакъв план. Времето изтича.

Точно когато Мелъди вдигна пръста си над сензорния дисплей, някой вдигна телефона от ръката й.

— Какво правиш? — извика тя на Кандис.

— Опитвам се да се забавлявам със семейството — пошегува се сестра й, като размаха телефона под носа й. — Цяла вечер не правиш друго, освен да пишеш съобщения като някой маниак. Искам да знам какво става.

— Мелъди! — рече Бо строго. — Да не си почнала и ти със сексинга вече?

— Какво? — Мелъди се сопна рязко. — Ъъъ, не!

При други обстоятелства сигурно щеше да се разсмее на опита на баща си да говори езика на тийнейджърите, но нямаше нищо смешно в това да те изнудват с телефона ти.

— Кандис, върни ми го!

— Не и преди да ми кажеш какво става! — настоя Кандис и вдигна телефона над главата си. — С кого говориш? С господин Холивуд?

— Кой? — Мелъди се хвърли към телефона, но Кандис ловко го дръпна.

— Онова момче, ел мистериозо 12 12 El misterioso (исп.) — мистериозното. — Б.ред. , което винаги ходи с шапка и слънчеви очила. Нали той те заведе на танците снощи?

— Не съвсем. Бека почти насила ни изнуди да отидем заедно. Ние дори не прекарахме вечерта заедно, нито… — Мелъди спря. — Защо ти давам тези обяснения?

— Знаех си! Джаксън е!

— Кандис! — Мелъди отново се хвърли към нея. — Върни ми телефона! Татко, вземи й го!

— Няма как да стане — рече той унило. — Оправяйте се сами. — Той стана и тръгна към кухнята, като по пътя оплакваше саркастично радостите от това да си родител на тийнейджърки.

— Кандис! — Мелъди запрати една възглавница по сестра си, но Кандис парира атаката с пъргавината на боец, привикнал да отблъсква чуждите нападения.

— Върни ми го веднага! — повтори Мелъди и се хвърли през дивана с пръсти, готови да скубят. Но тъкмо да осъществят контакт със скалпа на Кандис, когато едно бяло облаче пудра замъгли зрението й.

Мелъди мигновено се разкашля.

— Не се приближавай! — предупреди я Кандис и размаха кутията с пудра като меч. — Иначе пак ще пострадаш.

— Астмата ми! — едва успя да изрече Мелъди, като пропъждаше с ръка мъглата от бебешка пудра.

— О, по дяволите, забравих — каза Кандис и пусна оръжието си. — Добре ли си? Да ти дам ли инхалатора?

Мелъди се хвана за гърлото и кимна. Щом Кандис се обърна, Мелъди се спусна след нея и дръпна една от лентите от вътрешната страна на бедрото й. — А така! Върнах ти го!

— Оооооу! — изви Кандис. После скочи на крака и с монета, залепнала на прасеца й, се затича към плъзгащата се стъклена врата, която водеше към клисурата. — Телефонът изчезва!