Лийси Харисън - Чудовището на нашата улица

Вдишвайки напоения с формалдехид въздух в лабораторията на баща си, Франки тъгуваше за наелектризиращите момичешки дрънкулки, които той й бе отнел след случката: свещите с аромат на ванилия, скелета с лицето на Джъстин Бийбър, пълните с гланц за устни и четчици за грим стъкленици, розовите килими, червения диван, блясъка върху Гуен, Гага, Гърлишъс, Грийн Дей и Гостфейс Кила. Всичко това бе изчезнало. Всички следи от щастливите дни на Франки бяха заличени. На тяхно място сега се бяха настанили стерилни хирургически инструменти, спираловидни електрически жици и обикновени бели лабораторни плъхове. Всички те бездушно й напомняха как бе дошла на този свят. И колко лесно би било да я изключиш от контакта и да я убиеш.

Не че родителите й искаха да я убият. Те очевидно я обичаха. Защо иначе баща й цяла нощ ще я възстановява? Не те, другите жители на Салем искаха да дръпнат шалтера. Именно нейна беше вината за първия лов на РАД след 1930 година. Освен това бе уплашила Брет до смърт и го бе пратила право в Психиатричното отделение. И сега всеки полицай в града я издирваше.

Но въпреки това трябваше ли родителите й да конфискуват телефона й? Да я заключат в лабораторията? Да я отпишат от „Мърстон“ и да я обучават у дома? Да, вярно, че се измъкна от къщи и отиде на танците, при все че я бяха (съвсем нечестно) наказали да не излиза. И, да, зелената й кожа лъсна (съвсем изцяло) пред очите на всички. И, да, да, да, главата й (съвсем случайно) падна. Но преди всичко, тя се бе изправила срещу дискриминацията! Как не можеха да го проумеят?

От небето се чу грохот. Гага, Гуен, Гърлишъс, Грийн Дей и Гостфейс Кила се изправиха на задни крачета и обезумели задраскаха по стъклените стени на клетката.

Франки бръкна вътре. Сърчицата им биеха до пръсване, но като пленници те нямаха избор. Бяха принудени да останат в затвора си, независимо кой заплашваше живота им. Точно като Франки.

— Това ще помогне — каза тя и измъкна едно пакетче разноцветен блясък, който бе скрила под стърготините в клетката. — Само защото татко ми е ядосан до смърт, не значи, че и вие трябва да страдате. — Тя разчупи мини печата и поръси мишките като пържени картофки със сол. — Вали блясък — запя тя в опит да изкара няколко жизнерадостни ноти. Вместо това излязоха няколко фалшиви.

Само след миг животинките спряха да дращят неистово и се сгушиха, както винаги, на кравайче, за да си отдъхнат. Но вече приличаха на топки ванилов сладолед, поръсени с цветовете на дъгата.

— Наелектризиращо — усмихна се Франки одобрително. — Глитератите се завърнаха. Това бе една съвсем малка крачка към възстановяването на козметичния салон, но все пак бе начало.

Без да почукат, в стаята влязоха Виктор и Вивека.

Франки отстъпи назад от клетката и се върна в леглото — единственото място, което все още бе нейно.

— Станала си — отбеляза баща й безизразно. От безразличието му болеше повече, отколкото от сто пробождания с изхабена игла.

— Лека нощ, Франки — каза майка й уморено. Тя скръсти ръце върху черната копринена рокля, затвори теменужените си очи и отпусна глава върху рамката на вратата.

Зеленият цвят на кожата й бе повехнал. Той вече не притежаваше пулсиращата жизненост на цвета на ментов сладолед, а приличаше по-скоро на сока в буркан с кисели краставички.

Франки се спусна към тях.

— Съжалявам! — Искаше да ги прегърне. Искаше да я прегърнат. Но те просто стояха там. — Моля ви, простете ми, обещавам да…

— Обещанията бяха дотук — Виктор вдигна огромната си ръка. Очите му бяха полупритворени. Ъгълчетата на широката му уста бяха провиснали като мокър, лепкав червей. — Утре ще говорим.

— Трябва да се заредим — обясни Вивека. — Цяла нощ не сме мигнали, за да те сглобим отново, а днес беше… — гласът й заглъхна за миг — изтощителен ден.

Засрамена, Франки сведе поглед към сивия болничен халат с усмихнатото лице на него. Родителите й, тъй като вече не бяха деца, рядко се нуждаеха от зареждане. Но сега очевидно изпитваха остра нужда да се заредят и вината за това бе нейна.

Тя вдигна глава и се застави да ги погледне в очите. Но вратата бе вече затворена и там нямаше никой.

„Сега какво?“

От другата страна на стената машината за зареждане на Виктор и Вивека се разбуди с бръмчене. В това време Франки, пълна с повече енергия от електроцентралата в Салем, влачеше крака безцелно по искрящо белия под и мечтаеше за живота извън лабораторията на баща си. Копнееше да научи последните новини от приятелите си. Но къде бяха те? И те ли бяха наказани? Все още ли бяха нейни приятели?