Сара Маас - Двор от рози и бодли

– Семейството на Томас не е много по-заможно от нашето – заявих аз, като се стараех да не прозвучи като ръмжене. – За тях ще си просто още едно гърло за хранене. Дори Томас да не е наясно с това, то родителите му със сигурност го знаят.

Само че Томас знаеше... Веднъж се срещнахме случайно в гората. Забелязах блясъка на отчаяния глад в очите му, когато ме видя да нося двата заека, които бях уловила. Никога не съм убивала човек, но в този ден ловджийският нож на колана ми натежа силно. Оттогава се стараех да не се срещаме отново.

– Не можем да си позволим зестра – продължих, и макар тонът ми да беше решителен, гласът ми стана по-тих. – За нито една от вас.

Ако Неста искаше да се махне, хубаво. Добре. Щях да съм на крачка по-близо до онова безметежно бъдеще, в което ще разполагам с тих дом и достатъчно храна и време, за да рисувам. Но нямахме нищо, абсолютно нищо, с което да насърчим евентуалните кандидати за сестрите ми, които да свалят отговорността за тях от моите плещи.

– Ние сме влюбени – съобщи Неста, а Илейн закима в съг­ласие.

За малко да избухна в смях – кога минаха от пърхането с мигли пред благородниците към правенето на мили очи пред местните селяни?

– Любовта няма да напълни празния стомах – заявих аз, без погледът ми да трепне.

Неста скочи от мястото си сякаш съм я ударила.

– Ти просто ревнуваш. Чух да говорят как Айзък щял да се ожени за някаква селянка от Грийнфилд с доста добра зестра.

И аз така чух. Айзък ми се оплака последния път, когато се видяхме.

– Да ревнувам ли? – попитах бавно и задълбах дълбоко в себе си, за да погреба яростта, която постепенно ме обхващаше. – Ние не можем да им предложим нищо – нищо зестра, нито добитък, нищо. Дори Томас да иска да се ожени за теб, за тях ти си бреме.

– Ти пък какво знаеш? – изсъска Неста. – Полудив звяр, който знае само да раздава заповеди по всяко време на деня и нощта. Продължавай така и някой ден, някой ден, Фейра, няма да остане никой, който да те помни или да го е грижа, че някога си съществувала.

Тя се врътна и излезе от стаята, последвана от Илейн, която мърмореше нещо успокоително. Затръшнаха вратата към спалнята, която деляхме, достатъчно силно, та чиниите на масата да изтракат.

Чувала съм тези думи и преди – тя ги повтаряше само защото първият път, когато ги изрече, се свих като ударена. Все още ме болеше от тях.

Отпих голяма глътка от нащърбената чаша. Дървената пейка, на която седеше баща ми, изскърца, когато се раздвижи. Отпих още една глътка и казах:

– Трябва да ù влееш малко здрав разум.

Той огледа една следа от изгорено на масата.

– Какво мога да ù кажа? Ако е любов...

– Не може да е любов, не и за него. Не и с неговото противно семейство. Виждала съм как се държи в селото – той иска само едно нещо от нея и това не е ръката ù...

– Нуждаем се от надежда, както се нуждаем от хляб и месо – прекъсна ме той с рядко ясен поглед. – Имаме нужда от надежда, иначе няма да оцелеем. Затова нека запазим тази надежда, Фейра. Дай ù възможност да си представи по-добър живот. По-добър свят.

Станах от масата, стиснала юмруци, но нямаше къде да се скрия в тази двустайна колиба. Погледнах избледнялата рисунка с камбанки по ръба на масата. Външните цветчета бяха избелели и олющени съвсем, а стеблата им вече ги нямаше. След няколко години цялата рисунка ще изчезне и няма да има никакъв знак, че някога е съществувала. Че аз съм съществувала.

Когато погледнах баща ми, погледът ми беше студен.

– Такова нещо не съществува.

Изпотъпканият сняг, покрил пътя към селото, беше станал чернокафяв цвят от преминаващите каруци и коне. Илейн и Неста цъкаха с език, докато вървяхме из кишата, опитвайки се да заобикалят най-противните места. Знаех защо са тръгнали с мен – хвърлиха само един поглед на кожите, които прибрах в торбата си, и веднага си грабнаха наметалата.

Не си правех труда да разговарям с тях, както и те не благоволяваха да говорят с мен от снощи насам, въпреки че призори Неста стана да насече дърва. Може би защото знаеше, че днес ще продам кожите на пазара в селото и ще се прибера с пари в джоба. Затова ме последваха по усамотения път през потъналите в сняг ниви до мизерното село.

Каменните къщи в селото бяха еднакви, с нищо незабележими, а насред зимния пейзаж изглеждаха дори мрачни. Но беше пазарен ден, което означаваше, че малкият площад в центъра на селото ще е пълен с търговци, достатъчно смели да излязат навън в това мразовито утро.