Сара Маас - Двор от рози и бодли

Тя посочи с глава към Децата на благословените, които още дрънкаха със звънчетата си и се изпречваха на пътя на всеки, който се опитва да мине покрай тях.

Жената наемник се усмихна леко, когато се обърнах към нея.

– Ти решаваш, момиче.

– Защо?

Тя сви рамене.

– Веднъж един човек направи същото за мен, в момент, когато много ми трябваха пари. Реших, че е време да си върна дълга.

Загледах я преценяващо.

– Баща ми се занимава с дърворезби. Мога да ти дам няколко в добавка, за да е по-честно.

– Пътувам без много багаж и дърворезби не ми трябват. Но тези – и тя потупа кожите – ми спестяват усилието да ги убия.

Аз кимнах, а бузите ми пламнаха, когато жената посегна към кесията в джоба на тежкото си палто. Беше пълна най-малкото със сребро или дори със злато, ако се съди по дрънкането. По нашите земи на наемниците плащаха добре.

Територията ни беше твърде малка и бедна, за да си позволи да поддържа редовна армия, която да наблюдава границата с Притиан, затова ние, селяните, бяхме принудени да разчитаме единствено на Договора, сключен преди петстотин години. Висшата класа можеше да си позволи въоръжени наемници като тази жена, които да защитават земите им, граничещи с царството на безсмъртните. Това беше самозаблуда за успокоение, точно като резбите по нашия праг. Дълбоко в себе си всички знаехме, че срещу елфите нямаме никакъв шанс. Всички сме чували още от раждането, независимо от класа и произход, предупрежденията в приспивните песни, докато ни люлееха, или в стихчетата, които повтаряхме в училищния двор. Един Върховен елф може да превърне костите ти в прах от сто метра разстояние. Не че със сестрите ми някога сме виждали подобно нещо.

И въпреки това продължавахме да вярваме, че има нещо, каквото и да е, което може да ни помогне срещу тях, ако някога ни се изпречат на пътя. На пазара имаше две сергии, които обслужваха този страх, предлагайки муски и дрънкулки, заклинания и парчета желязо. Не можех да си позволя нищо от това, а и да имаха ефект, щяха да ни спечелят само няколко минути, за да се подготвим. Бягството беше безполезно, както и прякото стълкновение. Но Неста и Илейн продължаваха да си слагат железните гривни винаги когато излизаха от къщи. Дори Айзък носеше парче желязо около китката си, винаги скрито под ръкава. Веднъж предложи да купи гривна и на мен, но аз отказах. Стори ми се твърде лично, твърде подобно на заплащане в замяна на нещо друго, твърде...

Жената наемник сложи монетите в шепата ми, протегната в очакване, и аз ги прибрах в джоба си. Усещах тежестта им като воденичен камък. Няма начин сестрите ми да не са забелязали парите. И няма начин да не се чудят вече как да ме убедят да им дам малко.

– Благодаря – казах на жената с безуспешен опит да скрия хапливостта в гласа си, когато усетих как сестрите ми се присламчват към мен като лешояди, кръжащи около мърша.

Наемничката погали вълчата кожа.

– Един съвет от ловец на ловец.

Повдигнах вежди.

– Не влизай много навътре в гората. Аз дори не бих се приб­лижила до мястото, където си ходила вчера. Вълк с подобни размери е най-малкият ти проблем. Все по-често чувам истории за разни създания, които се промъкват през стената.

По гръбнака ми пробяга ледена тръпка.

– Те... те нападат ли?

Ако е вярно, трябва да открия начин да изкарам семейството си от тези мизерни земи и да поемем на юг, далеч от невидимата стена, която разделя света ни, преди онези да минат през нея.

Някога – много отдавна, преди хилядолетия, сме били роби на Върховните елфи. С кръв и пот сме градили за тях славни, благоденстващи цивилизации, строили сме храмове за дивите им богове. Преди време сме вдигнали бунт из всички земи едновременно. Голямата война била толкова опу­стошителна, толкова кървава, че се наложило шест смъртни кралици да предложат Договора, за да спре клането и от двете страни и да се издигне стената. Северът бил даден на Върховните и нисшите елфи, които отнесли магията със себе си. Югът останал за жалките смъртни, осъдени навеки да си изкарват поминъка от земята.

– Никой не знае какви са намеренията на Върховните елфи – каза жената, а лицето ù остана безизразно като скала. – Не знаем дали хватката на Великите господари върху поданиците им е отслабнала, или нападенията са умишлени. Доскоро охранявах земите на един стар благородник, който твърдеше, че през последните петдесет години е станало по-зле. Преди две седмици се качи на един кораб, потегли на юг и ми каза да направя същото, ако съм умна. Преди да отплава, ми сподели, че един от приятелите му бил казал как неотдавна посред нощ стадо мартакси преминали стената и разкъсали половината му съселяни.