Сара Маас - Двор от рози и бодли

– Мартакси? – промълвих аз. Знаех, че има различни видове елфи, не по-малко от другите видове животни, но знаех по име само няколко.

Черните като нощ очи на наемничката блеснаха.

– Тяло колкото на мечка, лъвска глава и три реда зъби, по-остри от тези на акула. И по-зли от тези три животни, взети заедно. Разкъсали селяните на парченца, така каза благородникът.

Стомахът ми се обърна. Сестрите ми, застанали зад мен, изглеждаха толкова уязвими, с кожа толкова нежна и толкова лесна за разкъсване. Срещу такива мартакси нямахме никакъв шанс да оцелеем. Онези Деца на благословените бяха глупаци, фанатични глупаци.

– Така че не знаем какво означават всички тези нападения – продължи жената наемник. – Освен повече работа за мен, а ти стой далече от стената. Особено ако започнат да се появяват Върховни елфи или още по-лошо, някой от Великите господари. В сравнение с тях, мартаксите са кучета.

Огледах покритите ù с белези ръце, напукани от студа.

– Изправяла ли си се пред друг вид елфи?

Тя присви очи.

– Не ти трябва да знаеш, момиче. Освен ако не искаш да си повърнеш закуската.

Наистина ми беше лошо, гадеше ми се и бях напрегната.

– По-опасни ли бяха от мартаксите? – дръзнах да попитам.

Жената дръпна ръкава на тежкото си палто и разкри загоряла, мускулеста ръка, изпъстрена с множество разкривени белези. Формата им беше като на...

– Не беше толкова силен колкото мартаксите – каза тя, – но зъбите му бяха отровни. Два месеца, толкова дълго лежах. Четири месеца минаха, преди да събера сили да проходя.

Тя дръпна единия си крачол нагоре. Колко красиво , казах си, макар че ужасът от гледката караше вътрешностите ми да се гърчат. Вените на фона на загорялата ù, златиста кожа бяха черни – чисто черни, приличаха на паяжина, на пълзящ скреж.

– Лечителят каза, че няма какво да се направи. Че имам късмет да мога да ходя с отровата в себе си. Може би някой ден тя ще ме убие, може би ще ме осакати. Но поне аз го убих първа.

Кръвта в собствените ми вени се вледени, когато тя си пусна крачола. Дори някой на площада да е видял всичко това, никой нищо не каза, никой не се приближи. А и на мен ми стигаше за един ден. Отстъпих крачка назад и се опитах да не се олюлея от онова, което ми каза и показа.

– Благодаря за предупреждението – казах.

Очите ù отново се отместиха зад мен и тя ми отправи почти весела усмивка.

– Късмет.

В следващия момент усетих върху рамото си една слаба ръка, която ме задърпа назад. Знаех, че е Неста, преди да се обърна.

– Тези са опасни – изсъска Неста и впи пръсти в плътта ми, без да спира да ме дърпа по-далеч от жената наемник. – Не я приближавай повече.

Аз се втренчих в нея за миг, после погледнах Илейн, чието лице бе пребледняло и изопнато.

– Криете ли нещо? – попитах тихо. Не можех да си спомня последния път, когато Неста сметна за нужно да ме предупреди за нещо. Илейн беше единствената, за която си правеше труда да се грижи.

– Те са диваци, способни да ти отнемат и последната медна монета, ако трябва и със сила.

Хвърлих поглед към жената, която все още разглеждаше новите си кожи.

– Да не ви е обрала?

– Не тя – промълви Илейн. – Един друг, който минаваше оттук. Имахме само няколко монети и той побесня, но...

– Защо не казахте на някого? На мен?

– И какво щеше да направиш? – подигравателно попита Неста. – Да го предизвикаш на двубой с лъка и стрелите си? Пък и кой в това затънтено село ще се заинтересува, ако се оплачем?

– Ами Томас Мандрей? –попитах хладно.

Очите на Неста блеснаха, но в следващия момент вниманието ù беше привлечено от някакво движение зад мен, затова само ми отправи нещо, което вероятно смяташе за сладка усмивка. Явно се сети, че имам в себе си пари.

– Приятелят ти те чака.

Аз се обърнах. Да, Айзък ни гледаше от другия край на площада със скръстени ръце, облегнат на някаква сграда. Беше най-големият син на единствения що-годе заможен фермер в селото, но и той беше отслабнал през зимата, а кафявата му коса имаше нужда от подстригване. Сравнително привлекателен, учтив и резервиран, с една скрита мрачност в себе си, която ни привлече един към друг, и ясното съзнание колко е жалък и мизерен е животът ни тук и как винаги ще бъде такъв.

Познавахме се от години, макар и бегло – откакто семейството ми се засели тук, но никога не съм мислила за него, докато един ден не се засякохме на главния път към селото. Говорихме за кошницата с яйца, която той носеше – аз се възхищавах на нюансите на черупките: кафяво, бежово, бледосиньо и също толкова бледозелено. Обикновен, лек, може би малко неловък разговор, но когато ме изпрати по-късно до колибата ни, за пръв път се почувствах по-малко самотна. Седмица по-късно го замъкнах в онази порутена плевня.